Transcript Тук - Lubimo

Султан
Автор: Любимо Минков
Султанът... в мен
Открих в себе си Султан!
Това е отношението на душата в мен, към всичко, което ме заобикаля. Не случайно го
наричам Султан, защото тялото и разума ми се подчиняват безпрекословно на него. По цял ден и
нощ разговарям с него и размишляваме върху темите, които провокират тленното ми
същество. Всъщност той е друг човек в мен, който живее в комфорта на тялото ми.
Душата ми е изпълнена с екзотика красота, много жени и удоволствия и в същото време е
подчинена на много правила и задръжки със следващите от това, наказания, поощрения и
награди. Измисляйки някога тази институция - султанския дворец и султаната въобще, някой
като мен, просто е погледнал навътре в себе си. Може би това обяснява, впечатлението ми от
сараите в Истанбул, които ми се видяха познати и завършени.
3
Жените
Очевидно човек по подобен начин издига дувари за своята душа и по подобен начин
разделя приоритетно интересите си в сараите на желанията си. По подобен начин всяка жена
преминала през живота на Султана, е била полезна и се е явявала в подходящия момент, в
който е могла да изпълни връзката им със съдържание.
За всяка жена, Султанът е различен човек, защото той съхранява в този храм различна
страст, като и отдава необходимото значение и почит. Всяка жена представлява дворец,
крепост, беседка в огромен парк с фонтани и водни лилии и лотоси и пълзящи и цъфтящи
цветни тунели и лабиринти. Би могла да бъде и самотна къщурка на зелена морава с близко
езеро пълно с папури и тръстика, с щъкащи наоколо палави деца. Би могла да бъде каравана на
колела, която да се поставя срещу всеки красив изгрев и залез. Би могла да бъде смугла
клошарка в катакомбите на някаква безкрайна бедност и да вари парче месо и зеленчуци в
стара консервена кутия, излъчвайки светлина и надежда....
Султанът бе имал много от тези жени и бе разбрал, че ако хората можеха да сложат
по един щрих, да изрекат по един стих, да изпеят по една песен, да сложат по една тухла, да
родят по едно дете, света щеше да бъде прекрасно място, където всички щяха да танцуват.
За съжаление, това бе невъзможно и той разбираше, че има един единствен шанс – чрез тези
жени и техните способности, които търсеше и откриваше, да създаде рая в собствения си
живот.
В резултат от това общуване, Султанът бе поощряван в различна степен и наказван, според
своята искреност и вярност от всяка една по отделно. По същият начин, те бяха в жестоко
съревнование една с друга по отношение на времето, което им е отделял и все за една и съща
цена – да имат подаръци за усърдието си и най-вече дете, което ще бъде наследник –
доказателство, че “тя” е била най-добрата и най-подходящата!
4
Всяка жена по отделно се е оказвала много важна, по отношение на всичко, което е
трябвало да прецени и подходящата винаги му е помагала да открие верния път, за разлика от
другите, заради които е правил глупости и губил време.
Когато става дума за материални неща има жена, която е безценна с усета си за тях –
като книга за тази материя. Когато става дума за отглеждане на деца, друга жена се оказва
безценна със съветите си и грижите си. Когато става дума за забавление, друга е
неподражаема в способностите си и така за всичките му интереси. Във всички Султанът е бил
влюбен еднакво искрено и обича до днес, но не всички заслужиха да имат наследник от него,
защото все пак това е награда за извънредно положени усилия от нея по посока на неговите
мечти.
Всички живеят в охолство, в сарая на моята душевност и често се появяват в сънищата ми, за
да засвидетелстват присъствието си и да ми задават въпросите си, на които аз трябва да
отговоря.
Често Султанът ме събужда много ангажиран с тези въпроси и те се превърнаха в
негово изкуство. В опита си да бъде максимално справедлив към тях и проблемите им, аз
решавам най-сложните свои проблеми и така сме си взаимно полезни. Често аз им задавам
въпроси, но общото за всички техни отговори е, че са много уклончиви. Често отговорите им
са чиста провокация, чрез която трябва сам да намеря отговора. Научих се да ги слушам
внимателно и да откривам уловките им. Все пак всяка има една и съща слабост и ги прави по
определен начин предсказуеми. Всички се чувстват страхотно в този сарай, защото знаят, че
ще имат “своята нощ” и се подготвят за нея. Тези, които не го правят си отиват.
По странен начин, вътрешния ред на този сарай съвпада със моите представи за морал
и дори от недоглеждане да направя грешка и да допусна неподходяща жена – неискрена в
намеренията си, другите я прогонват. Всички са загрижени за благоразположението и
настроението на Султана.
5
Има жени, с които един мъж си създава спомени, има такива, с които иска да ги сподели,
а някой стават място, където може да ги съхрани. Има жени, които се превръщат в негов
храм, а други в богини! Другите не ги познава!
Султанът често се чувстваше изненадан, колко простичък е света с цялата му
суетност. Света на всеки гравитираше около собствените му възможности. Всеки се влияеше
от него само до толкова, колкото му бе нужно. Всяка жена приемаше толкова любов, колкото
можеше да понесе и тя или го харесваше или не го забелязваше. Всеки се бе скрил под стрехата
на някоя жена, според възможностите си и нейната способност да ги покрие с качествата си.
Друго не съществуваше! Тези, които той избираше, можеха да го накарат да се влюби в тях,
можеше да го тормозят, да му се глезят или да му създадат дете и семейство, можеха да
разкъсат душата му и всичко зависеше от него.
Хората се влияеха единствено от това, за което имаха сетива! То, можеше да ги
направи щастливи, то можеше да ги погуби. Другото нямаше значение, защото не ги
променяше. Всеки бе склонен в различна степен според потребностите и възможностите си,
да намери уют за себе си и да се затвори в един измислен от него свят с човека, който можеше
да изтърпи до себе си. Другото му идваше в повече, объркваше го, караше го да се съмнява.
Всеки търсеше и намираше, двореца и принцесата си и заживяваше в своя измислен свят.
Султанът, обаче не искаше да направи това със себе си! Бе жаден, любопитен, борбен,
изпълнен с желание за живот и искаше да се докосне до всичко, което можеше да стане покрасиво и по- добро.
6
Бабата
В тайните на този женски свят Султанът бе въведен от неговата баба. Тя
ме отглеждаше до седем годишна възраст и възпита в мен усещането за жена. Тя бе
изключително справедлив човек. Умееше да преценява нещата по достойнство и това, че по
някога не го правеше, издаваше, че все пак е много чувствителен и раним човек. Успяваше да
застане от гледната точка на всеки и да вземе най-правилното решение – „Соломоновско”,
така, че всеки да бъде зачетен.
Тя бе, изключително строга в изискванията си и безкрайно коректна в даването си. Думата й,
тежеше навсякъде и във всичко. Дълго време след тази възраст, никой не можа да ме обвърже с
авторитета си толкова, колкото тя.
Под нейното “господство” изживях най-безгрижните и истински мигове в детството си. На
два пъти едва не умрях от сливици довели ме до клинична смърт, но това отново е заслуга на
баба ми.
Израснах до печката, която тя разпалваше всяка сутрин и заедно със съпътстващите тази
дейност шумове и миризми запомних и миризмата на сварено мляко или билков чай, най-често
липов. Палеше я толкова просто с няколко сухи дървета и клечка борина, както наричаше парченце насмолена борова дървесина. После затваряше вратичката и печката запяваше.
Когато дядо ми се отиде след многогодишно къркане и пушене, тя отново се тръшкаше и
нареждаше пред тази печка за готвене, която сякаш бе символ на нейния живот, като майка и
домакиня.
Спях в един креват с нея, който през лятото изнасяше на балкона и спяхме на открито, но
винаги ми е било топло и уютно, защото тя беше до мене.
7
Играех по цял ден, но дори при най-малкото провинение, ме изгонваше по гащи на
стълбите извън апартамента и ме оставяше да се захласвам от рев – искаше да ми внуши, че
за да живея при нея трябва да спазвам правилата й. Веднъж пробвах кокошките й, които тя
отглеждаше в двора, дали могат да летят – все пак бяха птици и ги хвърлях от четвъртия
етаж. След няколко дни комшии ме натопиха, а и тя разбра, защото те спряха да снасят яйца.
В света на баба ми бях истински Султан. В моя чест тя правеше всичко. Пълнеше една
стая, която не ползвахме с два вида ябълки – едните жълти, а другите червени, дюли и грозде.
Приготвяше зимнина във вид на лютеници, сладка и туршии, за всички, но го правеше сякаш е
само за мен и аз се чувствах горд, когато другите се хранеха с тях.
8
Банята
Едно особено султанско усещане бе посещението ми в обществената минерална баня.
Поради това, че съм дете влизах в онази част, където се къпеха жените, с баба ми. Тя много
прилича на турска баня, защото в нея е горещо задушно и къпането ставаше с легенчета.
Всички насядали до някоя от многото чешми излизащи от стените и се търкаха с кисета и се
сапунисваха и поливаха с легенчетата. Влизаше се с налъми с кожена каишка, които тропаха по
плочките.
Ако Фройд по някакъв начин е прав в теориите си, за сексуалността, то е вярно до
толкова, че аз наистина запълних любопитството си от към женска плът именно на тази
възраст и в тази баня. Повечето жени там бяха в ренесансов стил и излъчваха именно това,
което и баба ми – топлина. Всички имаха големи гърди, кореми и дупета, бяха лъскави и чисти и
някак излъчваха гостоприемство, майчинство и благ и строг характер. Харесвах ги, защото
харесвах баба си, но нямах представа за женската красота в онзи смисъл, в който я разбрах покъсно. Разбрах само, че мъжете имат това, което им трябва на жените, за да станат дебели
и да раждат деца. В банята жените разговаряха за всичко и по някога не разбирах за какво си
говорят. По късно разбрах, че в мъжката част и мъжете си говорят за същото.
Когото тръгнах на детска градина разбрах, че не мога да ходя повече с баба си на баня,
защото имаше вероятност да срещна някое момиченце от моята група и да ме разнесе, че съм
бебче, което ходи с баба си в женската баня. Очевидно трябваше да знам, че съм мъж и така и
не влязох повече в женска баня.
9
Не помня какво точно сме си говорили, но ме научи да знам, какво е добро и какво лошо,
направи ме търпелив, но борбен, което по-късно много дразнеше родителите ми. Научи ме да
приемам аргументи, но да не позволявам да ми се налагат. До последно ме учеше да уважавам
чувствата на хората и тяхната гледна точка. Научи ме да разговарям с хората, да отделям
време за това, защото динамиката на живота, понякога ни завърта и забравяме да
коментираме чувствата и проблемите си в чисто човешки смисъл. Именно тези разговори
около печката, ни даваха възможност да се разбираме до края на живота й. Наследството от
нея ми остана завързано в парче плат, голямо колкото нокътя на малкия ми пръст – талисман,
заедно с предсказанието на една гледачка, където баба ми бе отишла, да се информира за
моята съдба: “Внука ти ще е обичан много и ще бъде винаги богат! Има златни ръце и сърце!”
10
Момиченцата
В онази крехка възраст разбирайки, че мъжа има някаква функция, заради която жените
са готови на всичко и най-вече да понасят всичко произтичащо от мъжете им, Султанът
започна да проявява интерес към момиченцата на своята възраст.
Те не бяха толкова благосклонни в понасянето на тормоз, но накрая едно-две бяха
благосклонни към мъжа в него и му позволиха да ги разгледа отблизо в един изоставен
кокошарник. Разбира се те изследваха него, но някак не им бе интересно, защото при него
нямаше нищо скрито.
Каквото и да е станало, важното е, че се разчу, че се крият в кокошарника и им бе
забранено да го правят, а той недоумяваше, как е излязъл от такава дупчица. Разбра, че не
бива да кара никоя жена да прави нищо за него, защото се намира друга, която го желае и го
прави по своя инициатива.
Има жени, които го харесват и само те си струват специалното му внимание. Из между
тях трябваше да търси онази, която му харесва.
11
Майката
За негово съжаление майка му не влизаше в категорията жени, които го харесват и
така и не можа да спечели благоволението му да се интересува от нея като жена. Тя бе
изключително строга и харесваше повече по-малкия му брат, което не можеше да скрие. Тя
самата бе изключително красива жена, но това устройваше единствено баща му. За него
оставаше да се учи каква жена не иска да има до себе си. Тя бе претенциозно взискателна,
което по-късно си обясни, с мисията на живота й. Бе израснала във време на всеобща мизерия и
искаше на всяка цена да подготви децата си, за един различен живот, който си бе извоювала с
цената на нечовешки усилия, за който плащаше най-високите възможни цени, като тези за
предразсъдъците си.
Майката на Султана всъщност му дари вкуса към красивото, любовта към хубавата
музика и го възпита на обноски и маниери на поведение, което и до ден днешен му помага да се
чувства удобно във всички среди и човешки общности. Вложи много усилия и по отношение на
това, да намрази жените по отношение на тяхната меркантилност и двуличие. Някак все му
показваше лошото, а той трябваше да намира сам доброто. Тя му създаде идеал за това как
една съпруга може да бъде вярна, как трябва да се посвети на семейството си и децата си, как
винаги, трябва да изглежда добре, как да създаде атмосфера доста по-добра от
възможностите си с оглед на възходящото развитие на средата, на която ставаше гарант.
Майка му бе тази, която служеше за пример, за една безмерна отдаденост и
жертвоготовност, спрямо всички членове на семейството. Във времето, в което се
разболяваше ползваше свободните дни от работа, за да направи основно чистене на къщата –
така и никой не я видя на легло.
12
Когато й, бе тъжно тя посрещаше изискани гости и то по запомнящ се начин. Когато се
почувства самотна, отвори аптека, за да може хората да идват при нея и да им бъде полезна.
Тези, които ходят там и до ден днешен не се нуждаят от лекар. Живее там и понякога не
излиза по цели месеци, като е на разположение по двадесет и четири часа на денонощието.
Спечелените пари инвестираше в далечни екзотични екскурзии за по десетина дни, където с
баща му прекарват фантастично. Впрочем живеят разделени и се виждат по два пъти в
месеца и когато има семейни празници. Баща му идваше и си отиваше в своя свят, където
продължаваше да работи въпреки напредналата си възраст.
По някакъв безспорен начин, тя го бе научила, че жената е нелогична и противоречива
във всичко, което прави, но и в това, което постига. Когато една жена обича, тя просто му се
посвещава и там обикновено намира и щастието, и драмата си. В своята природа е
двойнствена и от това, в коя крайност ще отиде зависи изцяло, до колко това я прави
щастлива. Майката на Султана е жена, от която другите искаха да се научат, защото
въпреки всичко, тя бе успяла и никой друг освен една жена не го разбираше по-добре.
13
Първата любов
Една от първите жени, в които се влюби Султанът, бе и първата, която стана
потърпевша от” грижите” на майката. В началото бе благосклонна, но когато усети, че
Султанът се води по прищевките й, и започва да страда заради нейните глезотии. Започна да
я гони по всякакъв повод. Бабата, бе по-благосклонна, но също в един момент, реши, че никой
няма право да тормози Султана и след като не може да го направи по-щастлив, трябва да
направи място на друга.
Първата любов на Султана се предхождаше от няколко забежки и увлечения, които в
различна степен изостриха интереса му към другия пол.
За съжаление първата от тях не му донесе нищо, защото бе провокирана изцяло от
любопитство и започна и свърши с държане на ръце под чина в училище. Все пак до самото
докосване имаше много емоции, които водеха по пътя към последвали радости и
разочарования. Друго едно дръзко момиче, се опита още по-категорично да предизвика
интереса му с подаръци и пълно себеотдаване, но и тя бе изтълкувана, като агресивна и
отхвърлена въпреки красивия подход.
Султанът уважаваше чувствата на момичетата и постъпваше така както очакваше,
че е най-добре да постъпи, ако бе на тяхно място. И до ден днешен подържа добри чувства към
тях макар че, едва ли би ги познал.
В ученическите години Султанът имаше и изтрезвяващи уроци в това отношение.
Попадна на една много екзотична еврейка , пред която благоговееше. Имаше страхотна
къдрава коса и невероятен талант за всичко, което изучаваше. В своята надменност, обаче тя
почти не го забелязваше, въпреки че, й бе приятно да бъде ухажвана. Година след началото на
тази връзка, доста красива и съдържателна, като емоции тя го елиминира, чрез друга връзка с
по-голямо момче. Той бе й дал пряк път да изрази своята женственост, за което Султанът все
не намираше сила. Имаше жени, които нямат нищо против да бъдат ухажвани, но бяха
независими!
14
Многото семейни скандали и интриги, бяха изморили Султанът до такава степен, че
той всячески се опитваше да напусне дома си и да търси утеха в дома на баба си, където поне
можеше да е по-спокоен и да размишлява на воля. Там в една от разходките си в парка срещна и
първата си истинска любов.
Тя изглеждаше палава и облечена с шарени и закачливи дрехи. Приличаше на оживяла
кукла преливаща от нежност и радост. Когато се запознаха, не знаеше, че живее съвсем близо
до бащиния му дом и това сякаш допълнително разпали динамиката на връзката им.
В това момиче Султанът търсеше смисъл, заради който си струва да живее. Бе загубил
наскоро брат си и вече познаваше смъртта. Искаше да се посвети на нещо достатъчно нежно
и любвеобилно за да пласира собствената си нужда да бъде такъв. Момичето обаче едва ли
разбираше за всичко това, но по подобен за повечето жени начин, реши, че й харесва и се увлече.
Минаха много години, в които загубиха повечето си приятели в постоянни спорове и скандали,
редуващи се със сексуални завоевания. Султанът умееше да я ухажва, но бе толкова
настоятелен, че често тя му отказваше по всевъзможни поводи, които само увеличаваха
усърдието му и често тя скланяше да прави компромиси. Той подобри техниката си, а тя в
остатъка от живота си така и не намери друг по-нежен мъж от него.
Тя живееше в един свой свят, в който не можеше да избира между себе си и него. Един
ден той замина, за да построи дворец, в който смяташе да я прибере веднъж завинаги при себе
си и да живеят щастливо в планината сред много природа и чистота. Останала сама, жената
не трябваше да избира и се посвети на своя свят и така и не се върна при него до момента, в
който не разбра, че се жени за друга, която оценяваше това, което е направил.
Мъжете избираха нежността и добротата – майката в жената, а жените средата –
способността на един мъж да предостави условия за отглеждане на деца.
След близо шестгодишно общуване на прекъсвания в различен период първата му любов
владееше харема. Тя го научи да обича жените, да цени плътта им, да уважава мислите им, да
храни чувствата им и преди всичко, да уважава себе си. Жените обичат мъжете, който знаят
15
какво искат и са готови до го постигнат на всяка цена.
Първата съпруга
Султанът реши, че трябва да възнагради някоя достойна жена, за усилията си. Ожени се
за едно момиче, което не блестеше с нищо, но представляваше нещо смесено между
съжаление, съпричастност и симпатия, което го накара да реши, че има право на щастие, за
което можеше да помогне. Така му се роди дъщеря, малко след като разбра, че и тази жена го е
подвела, като само е пожелала името му. Тя не можа да се влюби в него и света, в който
живееше. Харесваше го, но не можа да го обикне. Бяха твърде различни и въпреки, че съдбите им
се кръстосаха, посоките отчетливо се разминаваха в буквата “Х”. Свикнала на далеч поскромно съществуване, всичко й идваше в повече. Налагаше се Султанът насила, да я води по
магазини и да й избира дрехи, които тя така и не пожелаваше да облече. В покоите им не се
получаваше нищо красиво, нищо по-различно. Понякога Султанът се отвращаваше от нейната
безчувственост. Не обичаше нищо посредствено и компромиса, който бе направил сякаш се
оказа по- голям и всичко свърши. Тя си замина от където бе дошла, като взе със себе си и плода
на тяхната връзка. Странното е, че Султанът не изпитваше никакви сериозни чувства към
тази жена и това се пренесе по някакъв естествен начин върху детето.
Султанът разбра, че мъжа обича децата си по начин, който е обичал майката им. Те се
явяваха като символ на това чувство и или го имаше, или не. По късно се опита да обикне това
момиченце, но се оказа твърде късно, защото бе твърде различно и поне до тогава, не
разбираше какво е обич. Тя знаеше за баща си и Султана в него и дори бе щастлива с това, но
връзката им сякаш бе скъсана и нищо не можеше да я възстанови. Условията на бащата, не
бяха изпълнени и любовта на “мъжа” бе безвъзвратно загубена.
16
Забежки
Настойчивата
По-настойчиви успяваха да пробият от време на време и да подскажат на Султана, че
има и други възможности и веднага се появи жена, която го научи: “От една жена, може да те
отърве само друга жена!” Тя бе живяла в Мексико и носеше със себе си освободеност, нетипична
за местните жени. Имаше годеник, който приемаше само в събота вечер и в останалото
време се забавляваше със Султана, като разговаряха на различни теми за изкуство, музика и
правеха непринуден секс. “Пътуваше” с нея из забележителностите отвъд океана и тя му
разказваше за местните, интересни творци, художници и писатели, които познаваше лично и
бе взимала уроци при тях. Обикаляха по разни стари църкви и манастири, където тя работеше
по реставрацията им.
Снимаха се по тиклените им покриви и нощуваха в уединението на
манастирските килии, напук на канона. Тя бе първата жена, в живота му, която по някакъв
естествен начин му откри, че женското тяло всъщност не е непревземаема крепост и
интелигентните жени добре го знаят. Те го използват за да се забавляват и да намират попряк път към същността на мъжете и дори отвъд нея. Нейната врата бе отворена, но веднъж
влязъл сред знанията, емоциите ѝ, мислите ѝ, Султанът се загубваше, като в музей на
световното изкуство, където има и развлекателни и културни програми, от които трудно
можеше да избира. Тя бе една от първите жени в живота му, за които разбра, че може да има,
но не и да притежава.
17
Студена
Султанът подбираше жените в живота си с маниер на ценител. Подобно на режисьор,
който избира жени за филма на живота си. Всяка трябваше да изиграе определената роля и по
някакъв своеобразен начин да насити със смисъл живота му. В онази своя крехка възраст и с
малкия си житейски опит, често правеше компромиси, идеализирайки обектите на своето
внимание. Допусна в сараите на душата си персони, за които по-късно съжаляваше и които не
разбираха целта на връзката си с него.
Ходейки на курсове по рисуване, над стативите в ателието срещна едни прекрасни очи.
Тя винаги сядаше на стол, който е срещу него и рисуваше модела от обратната на неговата
страна. Този поглед направи зависим Султана от тази му гледна точка до там, че в една вечер
в “Докторската градина” при фонтана с лилиите даде начало на нова връзка. Когато, обаче, я
заведе в харема на желанията си, някак всичко изглеждаше прибързано и ненавременно.
Разсъблечена и копнееща, тя не бе нищо повече от красива жена и Султанът разбра, че не я
познава достатъчно или по-скоро не желае да я опознава. За първи път бе попаднал в капана на
жената прелъстителка, макар че тогава и тя самата не го знаеше.
Само това, че се познаваха от скоро, направи раздялата им по-малко болезнена. Дълго
мислеше за това момиче и дали не я бе подвел в собственото си увлечение. Крайният
резултат, бе това, че той престана да посещава курсовете и чрез тази жена, откри найсетне причина да се откаже от тези си занимания, след като от дълго време не харесваше да е
част от алкохолизираната художническа гилдия, в която общо взето се говореше единствено
за напивания и следствия от напиване. Като по някаква стълба Султанът се изкачваше от
ниво на ниво, изследвайки чрез жените себе си.
18
Артистичната
Доста по-късно в живота му влезе с подобно предизвикателство друга красавица, която
рисуваше фантастично. Тя бе изваяна като богиня и с малко момчешко излъчване, което покъсно се оказа не по вкуса му, когато очакваше нежност, преписвана на женския пол. Не искаше
да приеме една пияна жена в обятията си, колкото и да бе стилна и красива, и да стане
поредния й спомен от напиване. По време на ухажването им го научи да играе боулинг и сякаш
само това умение остави следа от присъствието й.
Султанът имаше увлечение към артистичните жени, но трудно можеше да разграничи
жената от излъчването й, което почти винаги се оказваше без покритие. Той смяташе, че
нещата би следвало да се припокриват и всички заедно да има следствено причинна връзка, но
уви това не се случваше по законите на едно чисто житейско недоразумение.
Този тип жени, бяха свръхчувствителни и в същото време много отворени и доверчиви и
още в ранна възраст бяха преживели драми, които от своя страна ги променяха. Те от рано
знаеха какво търсят, но не знаеха, как да го получат и опитите им в тази посока, не само ги
обезкуражаваха, но ги превръщаха в своеобразни амазонки. Те не търсеха единствено
удоволствието във връзката, а по някакъв начин искаха да отмъщават за предишните си
провали с мъже. Често за да скъсят дистанцията и притъпят болката от отдаването си, се
напиваха до несвяст и го оставяха сам, което обезсмисляше усилията му. Султанът търсеше
преди всичко общуване в интимна близост, на възможно най-високо ниво. Имаше натрапчиво
усещане, че през душата на жена животът изглежда много по-красив и смислен, и търсеше очи,
с които да надзърне в този свят. Обикновено това изискваше цена, която жената предлагаше
и той не винаги приемаше, в името на върховното преживяване, което очакваше, а не
получаваше.
19
Селянката
Едно лято, попадна в едно прекрасно село, насред равнината. На едно място нивите,
сякаш уморени от хоризонта се гмуркаха от няколко страни надолу, подведени от една малка
река и така, в дъното на тази бръчка, подобна на водовъртеж имаше малък площад с
кметство и голямо училище, а към периферията по различни криволичещи пътчета бяха
накацали селски имоти с градини. Подобно на голям амфитеатър, от всяка къща се отваряше
панорама към отсрещната махала. Там, където свършваха дворовете започваха масиви с лозя и
ниви, посети с всевъзможни култури. Земята бе, мазна и плодородна.
За няколко дни Султанът искаше да разбере всичко за това село. Намери приятели,
които направо го пъхнаха в живота на селото. Привидно изглеждаше, че там човек може да
умре от скука, но в действителност съвсем не беше така. И там всичко имаше свой
представител: и доброто и лошото, и отчаянието, и вярата, и надеждата, и любовта, и
омразата. Имаше място за реализиране на всички човешки способности и личностни качества,
за идеи и мечти. Различното бе в това, че обикновено представителите на тези човешки
потребности бяха малко, най-често един двама и то на различна възраст.
Когато Султанът се появи, слуха за неговото пристигане, обиколи селото много пъти
преди той да отседне някъде. Когато го заведоха на мястото на срещата, там вече го
очакваха хората “подготвени” за неговото пристигане. Там бе и тя – момичето, което
трябваше да създаде спомените му, което трябваше да му разкрие тайните на селския
живот, мечтите на младото селско момиче. За момчетата пристигането на Султана, не бе
нещо толкова приятно, защото възбуди притихналата им нужда да си съперничат, което сега
бе неуместно. Момичето бе любимка на всички в селото и също толкова недостъпна.
Традицията повеляваше всяка вечер тези хора да се събират в импровизирани домашни механи,
където се изпиваха значителни количества алкохол и се случваха случки, следствие от
всеобщото опиянение.
20
Те бяха в различна степен полезни и вредни, за всеки по отделно, но с нищо не променяха
конфигурацията за играта следващата вечер. Най- често такава промяна можеше да бъде
решението на някое момиче да се отдаде на някой и да станат семейство, но по-често това не
се случваше, защото всеки очакваше възможност, която ще го отведе в големия град. Тя също
очакваше такава възможност и пожела да я сподели със Султана. Един-два дни прекараха
страхотно и той бе очарован от познанията и природния й интелект. Скоро си бяха
достатъчно близки, за да се окажат на един от най-високите хълмове над селото, под
звездното небе загледани в оскъдните светлинки сгушени в клоните на дърветата. Седяха на
дъхавата трева и слушаха препирнята на щурците. Привидно бяха сами. Усещаха се, и
ритъмът на младите им сърца се сля в прегръдка. Султанът отново усети женската
провокация, като предупреждение. Ръката му се плъзна под дрехите ѝ, а топлината ѝ се плъзна
по вените му. Гърдите ѝ, бяха придобили млечните оттенъци, на луната, която единствено
наблюдаваше и ставаше свидетел. В същия момент възбудата им, стигна в онази точка, в
която трябва да бъде овладяна, когато се чу изстрел. Бе местният зевзек и пъдар на лозята,
чиято работа се свеждаше до това да обикаля в тъмното. Беше ги забелязал и се смееше от
дъното на нивата. Бе прострелял страстта, но родил слух, който се втурна да обикаля из
селото. Никой не знаеше подробности, но те вече бяха гаджета и никой не можеше да оспори
връзката им.
По-късно години след тази случка се оказа, че момичето е била учителка в един забравен
от бога край, където я обичали всички, после завършила медицина и заедно с това се омъжила и
сега живее щастливо, много по-добре от колкото бе мечтала във времето, в което се бяха
запознали.
В по-зряла възраст Султанът припозна това чувство, когато откри жената в себе си.
Много по-късно един мъж се насища на провокацията “жена” и много по-късно става ценител,
ако не е “обратен”. В онези времена обаче, той силно искаше да вярва, че жената е красиво
място, където си струва да посее семе, спомени, от което по-късно ще бере сочни плодове.
Истината бе горчива, но трябваше да мине време, за да го разбере.
21
Като човек, който не разбира от овощарство, той се доверяваше на търговците, които
му предлагаха снимки на плодовете от сорта, който предлагаха и той избираше. Посаждайки
фиданките в сараите си, те често или не се хващаха, или не даваха плод, или плодовете не бяха
добри и той се чувстваше все по-огорчен и отчаян. Спря да си прави илюзии. Научи, че освен
всичко друго фиданките имат нужда от грижи – резитба, пръскане, окопаване, поливане и
торене, а не само обиране на плода. Самия плод също представляваше проблем и често
окапваше и изгниваше на земята от всеобща незаинтересованост.
22
Свръхамбициозните
В този ред от разочарования, дойде опитът му от свръх-амбициозните жени, които по
подобен начин, като артистичните, приемаха отдаването, като средство да се домогнат до
неговото богатство или невинност.
Символ и доказателство за този тип жени, бе друго екзотично предизвикателство,
което влезе в живота му, но този път с трезвия разум на жена решила да опита от този вид
наслада. Тя, за разлика от всички предишни, знаеше много добре какво иска и какво да очаква, и в
същото време илюзиите ѝ идваха от това, че никой не бе ѝ отказвал до сега. Тя бе прелестна в
излъчването си, с топлия си поглед и черни очи, с фигурата си на страстна палавница и
гъстата си черна коса, която обикновено пристягаше по главата си.
Султанът дълго се двоуми на екзотичните ѝ, предложения, каквито не бе получавал до
този момент от жена. Смяташе, че инициативата е преди всичко негово задължение и
сценария на преживяванията, трябва да е негов.
Тази жена идваше от Африканския резерват “Серенгети”, където бе изгаснала и
получила страхотно образование, френски и английски език, и най-вече такова естетическо
ниво, което я правеше разглезен ценител на всичко красиво, като преживяване. Като всеки
презадоволен човек от към красота и преживявания, търсеше крайности самоцелно и по
някакъв начин, бе пропуснала факта, че всичко се случва и е продукт на духовна провокация. Тя
се примиряваше със страстта и плодовете от връзките си и това ѝ стигаше, за да може,
когато я изживее да прескочи спокойно на следващия обект на желанията си. Всичко приличаше
поразително на сафари – лов в саваната, където си избираш екземпляр, който преследваш
продължително, обстрелваш и закачаш на стената на трофеите, където главата му става
доказателство за твоя вкус и ловен опит. В отчаянието си тази свръх-амбициозна жена
заклещи Султана с едно страхотно преживяване, като го покани на яхта, където се надяваше
да обязди романтичната му същност, но той интуитивно предвкусвайки хищните й
намерения отказа.
23
Предложението дълго стоя като дилема в мислите му, но сякаш предпочете вместо да
изхаби тази възможност, да я предложи на жена, която би го заслужила, повече от трик за
обладаване. Султанът мразеше да изхабява романтични възможности с неподходящи за целта
хора. Знаеше, че всяко предизвикателство има стойност, ако е изживяно в определеното за
това време и с подходящия човек. В този смисъл се бе уморил от това несъответствие във
възможностите – все нещо не бе наред. Тя обаче не се отказа и го заведе на една оргия, където
по нейна преценка трябваше да го има, но уви, дори и съблазнителната вана с екзотични
балсами не свърши работа и тя се напи до несвяст в знак на отчаяние, което за Султана бе
най-висш акт на желание от страна на жена и най-грозния по посока на женската слабост и
самоцелна амбициозност.
Въпреки всичко Султанът бе склонен да отдели внимание на тази жена, защото му
трябваше да разбере за себе си, на какво е способна една жена в страстта си и остана с
чувство на късметлия, че всичко свърши така безболезнено. Тя бе способна и на много повече,
но това е друга история.
На този етап Султанът бе открил цената си и разбираше, че ниската цена само
привлича бедните. Сложи най-високата и продължи да живее в очакване на жената, която би
го заслужила, с нещо повече от обикновеното женско предизвикателство.
Подобно на английски аристократ-пътешественик, нямаше нищо против да сподели и
най-екзотичните преживявания в чуждата женска среда, на плът и съблазън, но не и ако се
налага да се отказва от следобедния чай и времето за лула в люлеещия се стол. Тази
стратегия не бе самоцелна, а позволи на Султана да осмисли времето, в очакване на
предизвикателство от появата на подходящата жена. Жената, която бе готова да сподели
удоволствията от живота по начин, на който единствено той бе способен.
24
Продължи да търси, жена, която да се радва да бъде негова и да е щастлива като му
се отдава и която да заслужи старанието му да я дари с цялото си богатство и внимание,
като естествено следствие от градивно и красиво общуване. Благодарение на тази промяна
Султанът придоби достолепно излъчване и ефектът не закъсня. Освен, че жените около
него буквално пощуряваха, осъзна, че това съвсем не е игра и не може да бъде безотговорен
към чувствата им, както не би бил доволен, ако някой се възползваше от неговите. Създаде
дистанция между себе си и тях, която не прекрачваше. Издигна дувар, прескачането на
който бе достатъчно трудно, за да е доказателство за нещо повече от увлечение.
25
Майката на децата
Съвсем скоро, на вратата на сараите му почука скромно на вид момиче, което идваше
от другия край на страната, но с излъчването си и последвалия разговор Султанът попадна
пред ново предизвикателство, което буквално го разплака. Капанът най-сетне щракна и за
него. Тя търсеше същото като него и бе готова на същите жертви за да бъде най-сетне
щастлива. Бе похабила много чувства в една неблагодарна връзка и когато споделяше
преживяванията си, Султанът разбра, че тази жена ще остане дълго в живота му. Разбраха се,
че ще си бъдат роби до момента, в който заслужат свободата си.
Началото на тази връзка се проточи почти две години, преди Султанът да усети, че
женитбата с тази жена е логично следствие на съвместния им живот. Реално нищо нямаше да
се промени, освен това, което очевидно бе важно за нея – да маркира територията си.
Султанът разбра, че женитбата е символ на женско обричане, като залог за нейните
бъдещи деца. Когато един мъж предложи женитба на една жена, то той извършва акт, с
който се задължава да се грижи за нея и децата ѝ, нито повече, нито по-малко.
Съвсем скоро след това тя го дари с трима сина и по този начин осмисли, по един
превъзходен начин връзката им за дълги години напред. Завършила мисията си на жена,
съпругата загуби част от интереса си към Султана и неговите занимания, което не му хареса
и отново се почувства в капан. След изминалите години и съпътстващите ги трудности, те
бяха носили един кръст, но когато изкачиха върха на своята голгота сякаш тя бе носила своя, а
той неговия. Обвини го, че всъщност “техните” мечти, са били само негови и че сега тя има
право да се посвети на своите.
Очевидно жените са доста по-прагматични и винаги се обричат с някаква конкретна цел
и достигайки я, тя ги довежда в изходна позиция с усещане за удовлетвореност.
26
Благодарение на своята преданост макар и втора съпруга на Султана, тази жена стана
Майката на децата му, дори на момичето от първия брак, което от своя страна остана на
второ място, въпреки че бе първородно дете. Султанът не обичаше нищо по-силно от своите
синове и дъщеря си, която обаче не разбираше, защото не бе възпитана по неговите строги,
справедливи и пропити с обич и разбиране критерии. Султанът никога не изрече публично, че
обича жената на децата си, защото я усещаше като част от себе си, което не желаеше да
коментира с никого, а там, където тя бе себе си, той държеше да ѝ осигури пълна свобода. Със
сигурност той я уважаваше безпределно и това принизяваше останалите чувства към нея. За
него, тя бе феноменът, чрез който осъществи най-големите си мечти, реализира себе си,
възпита децата си и все още имаше бъдеще, което не можеше да отрече. Тя се превърна в
критерий за всички останали и непреодолимо високо ниво, за всички, които се опитваха да се
домогнат до него. Чрез нея Султанът откри себе си, стана родител и намери смисъла на
живота.
Едва сега Султанът разбра, че животът има и друг смисъл. Този, който се определя от
неговата мисия. Започна да я открива в дълбините на подсъзнанието си, да я опитомява и
предлага на онези, които имаха подобна.
27
Жената в него
Султанът разбра, че притежава женското в себе си. Започна да търси жени, които
максимално го доближаваха до идела, с който искаше да ги обвърже. Започна да си поставя
невъзможни до скоро цели и да ги осъществява с най-подходящата за това жена, която му
подсказваше с инстинкт нетипичен за мъжете, за най-краткия път до осъществяването й.
Благодарение на втората си съпруга, бе успял до такава степен вярно да подреди
живота си, че отдавна бе надскочил мечтите си. Жените се оказваха среда и условие, в което
се реализираха мъжките мечти – стига да попаднеш на подходящата, в степен, в която един
мъж никога не можеше дори да си представи. Подобно на жена, която търси съответния
мъжкар, за да роди желаното от нея дете, един мъж намирайки съответната жена, може да
даде възможност на своя мечта да се превърне в реалност.
Понякога Султанът имаше натрапчивото усещане, че жените са създадени от бялата
пяна на вълните на черната им неблагодарност.
Обясняваше си го с липсата им на въображение. Бе констатирал, че творческото начало
е с женски пол, но повечето жени го ползват до толкова, че да имат деца и после да ги
отгледат, което им бе достатъчно, за да са щастливи и удовлетворени от живота.
Красноречив пример за това бяха множеството жени, които познаваше и тези, за които бе чул
и чел, които бяха сътворили нещо в сферата на изкуството и почти винаги или нямаха
семейство и деца, или не можеха да имат. Дори семейни тяхната творческа мощ стига до
толкова, колкото да бъдат обединители на творчески екип, подобно на царицата-майка.
При мъжете творческото начало се появява в момент, в който са се доказали като
мъже и рамката на тази мъжественост им отеснее. Тогава те започват да търсят
възможност да сътворят своето “уникално” дете, подобно на жената, която смята, че
децата и са най- уникални, с надеждата да получат удовлетворение.
28
Султанът дълго размишляваше и за неудовлетворението и непоследователността на
жените, с които живееше и постоянно искаше да направи щастливи. Смущаваше го
омагьосания кръг, в който се въртяха проблемите на жените, с които общуваше и бе
заобиколен. Всички бяха по различен начин нещастни с изключение на тези, които не го
осъзнаваха.
Някои бяха нещастни, защото не намираха определения мъж, но защото не го търсеха
или бяха изморени да го търсят. По някакъв своеобразен начин, бяха престанали да вярват, че
той съществува. Друг тип жени страдаха, защото бяха намерили мъж, който да обичат, но
той не бе в състояние да изпълни мъжките си задължения в смисъла, в който очакваха той да
им гарантира, в някаква степен сигурност, за да го дарят с деца. Някои имаха и мъжа, и
децата, и семейството си, но някак самоцелно и то им идваше повече, като тежко бреме, от
колкото като грижа със съответното удовлетворение. Бяха направили прекалено много
компромиси и поели прекалено много отговорности, с които никой не би се справил сам. Други
бяха нещастни в самотата си, в резултат на много опити, които като по някакво правило се
оказваха неуспешни, защото някой просто ги използвал за развлечение, с какви ли не обещания.
Много от тях бяха в различни фази на изброените причини и различното бе това, че всяка се
спасяваше по различни, още по-неверни начини от състоянието, в което се намираше. Едни с
фитнес и козметика, други с лек живот – ден за ден! Някой се посвещаваха на някакво хоби или
някаква своя страст, като работата например, но всички до една загубваха надеждата си, да
открият своето щастие.
Имаше усещането, че за жената да намери своя възлюбен, бе невероятен късмет, на
който можеха да се надяват, но някак не бе достатъчно да участват в ролетката, на която
“Той” се разиграваше. Бе нужно да залагат само на “нула” и то всичко, което имаха и много почесто губеха! Когато спечелваха, се оказваше, че интуицията и нищо друго е била причина за
успеха им.
Оказа се, че част от всичко това, живее и в него. Бе отдаден на творчество и все почесто мислеше като жена, реагираше като жена, чувстваше като жена и болката, 29
и
радостта бяха станали интуитивни.
Ценностите или семейството
Султанът разбираше, че ценностите, които някога са имали стойност в патриархалния
свят на мъжете, някак не могат автоматично да преминат в света на съвременната
реалност. Мислеше за това, какво всъщност се бе променило и откри, че без да се усети
човечеството се е оказало в капана на собствения си творчески гений.
Животът, благодарение на технологиите освен, че става по-лесен, изчерпва, иззема от
хората и половете техните характерни дейности, а от там и техните функции, като
социални единици в едно хармонично общество.
Султанът потърси примери в природата, където същества, уж лишени от творчески
способности успяваха да създадат почти съвършени социални структури и общества. В
пчелното семейство той откри обединяващата функция на майката – царица. В семейството
на мравките съществува същата зависимост, в името на която членовете на общността
бяха разделили задълженията си, в йерархична зависимост извършваха почти монотонно едни
и същи дейности. Около туптящото сърце на женската – майка, в ритъма, в който тя
определяше. При изчезването на царицата-майка обществото се разпадаше, докато намери
нова около, която се събираше. Изчезва ритъмът.
Очевидно жените улеснени от технологиите бяха забравили за тази си функция и заедно
с отхвърлянето на обичайните майчински дейности, като готвене и чистене, които им се
струваха монотонни и тежки, са се отказали от тази, която се оказва и най-значима, за да
има семейство - грижата във вид на поемане на монотонни домакински дейности е отстъпила
на безотговорно безгрижие, което обезсмисля съществуването на общност в нейната основна
форма – семейството.
30
Какво щеше да стане с майчинския инстинкт и грижата към децата – това предстоеше
да стане.
Съпругата на Султана веднага , се опита да го апострофира, като с присъщата за
жените агресивност и страх и чувство за виновност каза:
- Значи, мъжете са виновни! Защо са създали тези технологии?
- Заради жените си, за да могат да облекчат по някакъв начин живота им, за да имат
повече време за мъжете си!
Тук омагьосания кръг се затвори и Султанът мислено се премести в юртата на
номадско семейство в Азия, където знаеше, че мъжете по цял ден обикалят яздейки коне след
стадата си, а жените посветени на децата си и на домакинстване стояха около юртите си в
очакване на мъжете си. Сякаш тава очакване осмисляше живота им и този на мъжете им,
които очакваха да се приберат в уютния дом след тежкия ден.
Какво би станало, ако като начало мъжете им получеха по един мотор или джип с висока
проходимост, с който да следват стадата, а на жените по една пералня и храна във вид на
полуфабрикати и къщи във вид на сглобяеми такива, от пластмаси и изкуствени материали?
Мъжете следват стадата, защото те са им давали необходимите продукти за храна,
облекло и покрив над главата, но заедно с това са се забавлявали и съревновавали в стремежа
да оцелеят, така са се доказвали и пред жените си. Отнемайки смисъла на стадата, се е
обезсмислил трудът им, после е трябвало да запълнят свободното време с развлечения, които
са им разваляли взаимоотношенията. Жените, вместо да извършват обичайната си
домакинска работа , са запълнили свободното си време с козметика и пазаруване, изоставяйки
постепенно децата си в приятните си занимания. Крайната фаза на тази промяна е в
отсъствието на причини за тази общност, защото очевидно проблемите и трудностите
събират хората, а лекия живот ги демотивира.
Наскоро позната на Султана бе решила да се омъжи за заможен мъж. Той я попита защо
го прави, а тя му отговори –“ Защото искам да имам деца!”
31
Султанът си помисли, че деца може да има и сега, защо обаче се обрича с мъж, който
почти не познава, който днес е богат и е един, а утре може да стане беден и ще стане друг.
Съвсем на скоро я срещна и разбра, че ”има усещането, че нещо не е на ред”. Очевидно това, че
бяха подсигурени по един сравнително лесен начин още в самото начало на връзката им
предполагаше, че няма причина, заради която да живеят заедно, а децата щяха да се явят
като изкуствен проблем в живота им по един съвсем естествен начин, за да може след
известно време да разберат, че това не е достатъчно, за да живееш с някого, камо ли да
обичаш и да се грижиш за деца.
Вероятно щяха да изпаднат в нелепата ситуация на нещастна жена и самотен мъж.
На Султана му проблесна, че подобно на човек получил аритмия на сърцето, човешкото
съсловие е изпаднало в шок. Преоткри за себе си, че в ритмичната и монотонна функция на
сърцето в човешкия организъм е кодиран и ритъмът, с който подсигурява разнообразната
дейност на всички останали, части на тялото. Преоткри, че по някакъв странен начин
технологиите и мъжкият гений са променили ритъма на общественото сърце и с тази своя
аритмия, то причинява шок на цялата човешка общност.
Султанът се натъжи сериозно, защото в търсенето на причините, за необявената
война между половете, откри фактор, който няма нищо общо със самите полове.
32
Парите
Човечеството, бе продало в буквален и преносен смисъл ценностите си, за привидно
материално благосъстояние, без да се замисли за последиците. В името на по-лесен живот, се
бе отказало от основните си функции и дейности, вследствие на което бе загубило усещането
си за полезност. Все по-рядко се намира Царица-майка, където рояка да може да пласира
съзидателната си сила на общност. По отделно единиците от рояка се чувстваха силни,
когато имаше в името на какво да обединят усилието си, а сега всеки по отделно усещаше,
слабост, отчаяние и безверие. Сякаш, някой имаше интерес да ги разедини, за да може да ги
унищожи.
Пазарът и парите превръщаха не само човешките ценности, но и самите хора в стока и
единственото, което все още бе непродаваемо, очевидно бе душата им, където също се
прокрадваха успешно осъществени намерения.
Очевидно парите господстваха, без оглед за какво ще бъдат похарчени, подобно на
страстите, които трябваше веднъж възбудени да бъдат пласирани, без оглед на наранените
чувства. Парадоксът бе в това, че Султанът, като един от най-богатите хора на земята,
повече от всеки друг знаеше, че с никакви материални богатства, не можеш да имаш дори едно
искрено чувство, камо ли да си купиш любов, вярност, признателност, уважение, надежда.
Всичко, което можеше да си купиш с пари, бе само бутафорна изява на напразни илюзии. Вид
самозадоволяване на суетата и смекчаване за усещането за отчаяние и невъзможност да
живееш истински.
Султанът не искаше да повярва, че хората в желанието си да създадат идеално
общество, бяха си повярвали, че този идеал може да е възможен извън идеалите на природата
им. В стремежа си да създадат идеалния сорт или порода, които да се отглеждат по-лесно с
по-малко рискове, променяха общия баланс, хармонията на собствената си среда. В стремежа
си да живеят в мир, войната се оказваше непрекъсната реалност. В стремежа да бъдат
33
здрави, хората непрекъснато боледуваха.
В стремежа да живеят по-лесно, живота им ставаше все по-безсмислен и труден. В
стремежа си да обичат, ставаха все по-безчувствени. В стремежа си да общуват ползотворно,
все по-разединени и завистливи.
Султанът се ужаси от тази нелепа зависимост, в която пътя към една ценност,
преминава през обратната й страна. Че разделяйки света на “лош и добър”, се нарушава
хармонията, която те съставляват. Лошото, разделено от доброто не ставаше по-лошо,
нито доброто отделено от лошото, ставаше по-добро. Всяко истинско нещо имаше право да
съществува, само ако притежава баланса, между крайностите си и именно тогава изглеждаше
най-красиво и полезно.
Подобно на антибиотиците, които спасяваха хората от отделни болести, до момент,
в който разбираха, че безвъзвратно са увредили имунната си система и са станали уязвими за
най-дребния вирус, така и посветени на идеала си за по-лек живот, разбираха, че са загубили
способностите си да извършат каквото и да било просто действие.
“Веднъж спря токът в момент, в който приготвяхме вечерята за цялото ни семейство и
разбрахме, колко зависими, сме станали от играчките, в които влагахме толкова средства. Не
можехме да си приготвим храната, нямаше какво да ни забавлява, нито телевизор, нито радио
и тогава се сетихме, че можем да си запалим огън на двора, че можем да си приготвим храната
на него, да ни свети и да си говорим за неща, които щяхме да пропуснем да си кажем при други
обстоятелства. Лошото е че и парното спря и решихме да върнем камината в центъра на
къщата, за да може огъня да ни топли.
Колко илюзии ни бе създало електричеството? Бе прогонило огъня от домовете ни в
буквалния и преносен смисъл.
Един приятел имаше страхотен джип и придоби дързост, да се изкачва на места в
планината, където никога не се бе качвала кола, до един момент, в който така заседна, че
единствения начин да го извадим бе, с впряг коне. Да, същия онзи кон, който векове наред бе
помагал на хората и бе приятел в добро и лошо на човека и който сега имаше статут на
34
изчезващо и ненужно животно.
Къде бе изчезнало уважението към това животно, което векове наред е пренасяло на
гърба си заедно с човека, тежестите на неговите мечти и амбиции.”
Султанът не можеше да повярва, че хората са станали толкова зависими от
собствените си илюзии във вид на играчки, загърбвайки традициите, чрез които е оцелявал
векове наред, при много по-лоши условия и тежък живот, загърбвайки природата си. Не
виждаше алтернатива, нито за парите, нито за пазара, нито за религията, нито за
семейството, нито за изгубената вяра, сякаш всички бяхме обречени да видим бавното си
самоунищожение. Осъзнаваше единствено това, че десерта не може да се консумира преди
ордьовъра и това, че някой го прави, не води до нищо добро. Веднъж притъпил сетивата си, със
силното усещане за сладост, не усещаш други вкусове. Кой можеше да има интерес хората да
нямат реална представа с какво се хранят?
Изморен от тази безизходица, която му предлагаше размисълът, той се върна в харема
си.
35
Случайната
Султанът не спираше да се интересува от всички човешки прояви на доброто,
съзидателното и красивото. Искаше да се посвети на това и го изучаваше. Сякаш само там
намираше успокоение от болезненото чувство за тревога, която го обземаше, когато се
опитваше да гледа глобално на човечеството. Спомни си за един конкурс за учители по изящни
изкуства, на който реши да се пробва.
Спомни си за една жена, която случайно влезе в живота му за три дни, която спонтанно
му напомни, че винаги има хора, на които можеш да споделиш и те да ти споделят и така да
повярвате взаимно, че сте прави в това да търсите взаимност.
Само минути след като пристигна, срещна една жена, която не приличаше на нито една
от тези, които познаваше. Бе на деветнадесет години и огорчена от първата си голяма
любов. Султанът също търсеше утеха от съпътстващото го усещане за обреченост в
идеалното семейство, което някак ненадейно осмисли живота му за дълъг период и в същото
време му взе най-ценното – мечтите!
За три дни, подвластни на всичко искрено в тях и в среда на приказна красота и
анонимност, се зароди връзка, която дирижирана от гения на природата превърна
преживяването им в изпепеляващо безумие. Сякаш за три дни бяха оставили разума си да
почива и отнесени от чувства и страсти сътвориха история подобна на влюбени, попаднали
на самотен остров. Момичето се бе появило в харема, за да го зареди с оптимизъм, да му
подскаже, че жената има стойност за мъжа, когато е желана, а това осмисля и нейния живот.
От тогава не я бе виждал, но знаеше, че е щастлива, защото, ако не беше така, тя щеше да го
потърси.
36
Майката на душата
В харема от жени имаше една, която имаше особено значение за Султана. Тя живееше в
свой свят и никой не смееше да застане на пътя ѝ към него, нито на този на Султана към нея.
Правеше модели за съдова керамика и благодарение на своята свръхчувствителност и
въображение, отдавна бе усвоила дарбата да смекчава рамката на функционалността на
нещата, до които се допираше. Така постъпи и с него. За нея, той бе духовно, подобно на
златно находище и това, което го промени бяха думите ѝ: ”Следвай сърцето си!”. Когато
залезът я отнесе и я превърна в предстоящи изгреви, Султанът написа за нея: “ Тя ми завеща
целувките и усмивките от сънищата си!”
Времето, което прекарваше с нея по-скоро приличаше на отшелничество в нейният
свят, изпълнен с много легенди, истории на местни хора и естетически предизвикателства. Тя
твърдеше, че прави магии, а не изкуство и Султанът разбра, че и той самият е в плен от
дарованието й, въпреки че това сега бе по-скоро усещане за свобода, която го
удовлетворяваше. Бе омагьосан и посветен в тайната да открива красивото навсякъде, с
което да храни доброто в себе си. Султанът никога не остана повече самотен, защото тя го
направляваше и от нереалния свят. Нейните критерии продължиха да определят съдбата му,
сякаш го наблюдаваше и с поглед и топлина даваше благословия за начинанията му. В смисъла
на някакво удобство за него, дори това, че се дематериализира, сега му позволяваше да не ѝ
пише и да ходи за съвети при нея, а просто да я вижда във всичко красиво около себе си – което
в същност бе Тя. Когато погледнеше някое красиво езеро и го попиташе за съвет, то или се
усмихваше тутакси или събираше вежди и с няколко свои вълнички даваше недвусмислен
отговор. Така правеха и дърветата, и цветята, и всичко, което той харесваше и уважаваше.
Скоро Султанът се научи да разбира и хората, като чуваше това, което не му казваха. Разбра,
че най-лесния начин да разбереш колко е дълбоко езерото, е като оставиш да изтече водата.
Султанът рядко мислеше за нея, в смисъла, в който някога ѝ пишеше писма, защото тя
продължи да живее в него. Един ден обаче той реши, че трябва да ѝ пише:
37
“Привет скъпа Лили,
Ти ми завеща целувките и усмивките от своите сънища!
Щастливите дни чакаха захвърлени в гардероба, гримирани, парфюмирани и радостни.
Най-сетне душата ми се помири с тялото и света на хората, които ненавиждах за
безсмислената им обвързаност с вещите, които винаги ги изиграваха... и оставаха.
Само чувствата им излитаха.
Надеждите им задушени от излишества, пълзяха и с ужасни стонове и болка, се
превръщаха в кварцов пясък.
Само в по-едрите камъни все още имаше спомени, като албум с пожълтели снимки от един
напразен живот.
Опитвах се да запомня капките, изтичащи по ръцете ти, подобно на мислите, с които
събираше нарциси по Остришките баири.
Намразих паметта си, която е запълнена, като океанско дъно и живота кипи само на
повърхността на ежедневието.
Бях забравил сълзите и самотата в щастието ни, колко измамно е чувството за единение
в любовта, а в същност е само причина за лъжи!
Обич ли? Та това, са само мигове искреност, които някой ти завлича, подпира главата си с
нея, когато спи, с надежда, че отново ще се събуди. Един ден обаче не му стигат!
Колко кратки бяха миговете, в които очите ти блестяха!
Още ги помня донесени на гърбовете на красива музика и песни, на които и до ден днешен
не знам текстовете, които разказваха за любов.
Защо човек помъдрява единствено в скръбта си?
А всяка жена ме дарява с усещане за полезност и следващата я изхабеност, а всеки
38
приятел, неизменно се превръща в предател?
Очевидно нещо се ражда и остава – просто ние умираме...
Съзаклятнически намига времето и с погледи ми говори в мислите, подобно на обичаща
жена, която само със стон, ме прави жив и свой роб.
Ден след ден, превръщаме мечтите си в спомени, а после захвърляме албумите и изчезваме
– дано поне снимките са добри!
Нека видят, че е било светло и цветно, преди да потънем в преизподнята на бляновете си.
На приятел: Е, до къде стигна в самоунищожението си приятелю? Колко картини нарисува?
На съпругата: Тя предпочиташе да заспива в компанията на порастналите си деца, а аз си
лягам рано и сякаш я подготвям за сутрешното си отсъствие!
Странно защо сме устроени да обичаме толкова, а сме за толкова кратко?
За хората: Най-трудно за хората се оказва, да бъдат позитивни, защото никой не вярва, че
ще избегне смъртта и този им страх ги превръща в глупаци, с което я предизвикват
повече от всичко – какъв е смисълът, щом няма защо?
Мир на праха ти!
Султана”
39
Наред с любовта, тя му завеща и вечната нетърпимост към пошлото, страха и
малодушието. Султанът стана извънредно силен с това. Години наред, той се посвети на
синовете си, строи палати, посветен на изкуството да живее. Мечтите му оживяха!
Носеше я в душата си разговаряше с нея, всеки път, когато нещо му натежи, а тя го
поглеждаше с топлия си поглед и поднасяше топло какао в голяма керамична чаша, после
сядаше пред него и усмихната му разказваше някаква красива легенда, с която недвусмислено
му напомняше, че борбата на лошо и добро, и на красиво и грозно е древна.
40
Луната
Най-критични за Султана, бяха моментите, в които оставаше сам. Това не бяха дълги
периоди, но за сметка на това, много тежки. Понякога виждаше страхотни възможности,
които се налагаше да пропусне и то само защото нямаше с кого да ги сподели. Дори не
поглеждаше към залеза или изгрева, ако няма някой до себе си. Дори и най-красивата гледка или
случка се превръщаха в досадно напомняне, че е сам, както се превръщаха в чудесен декор за
някакво приятелство, когато имаше някой до него. С възрастта си Султанът доби много
мъдрост и приятелства, и разбра, че има смисъл от едно приятелство, само ако то има повисша цел, някаква мисия, която би била невъзможна без един от двамата. Всеки човек, бе като
път, който ако реши да извърви ще го отведе на различно място. Постепенно разбра и на къде
водят пътищата и стана все по-малко любопитен. Все по-рядко някой успяваше да го изненада
в намеренията си, все по- рядко намираше достойни за обич хора. Все по-рядко срещаше хора,
които можеха да го отведат на ново и красиво място, както и такива, които биха оценили по
достойнство, че са там, където ги бе завел.
Една сутрин Султанът се събуди по-рано от обичайното, защото имаше усещане, че
някой го вика от малкото прозорче на спалнята му. То гледаше на северозапад, към небето и
почти никога там нямаше нищо освен небе. Сега обаче, облечена в нощница от бяла мъгла
луната с целия диск на обаянието си, искаше да му каже нещо и той се втренчи в нея. Не
вярваше, че луната се е отклонила от пътя си, за да го събуди и да му каже:
“Приятелю мой, който все по-рядко се обръщаш към мен, увлечен в сънищата си,
погледни ме хубаво! Знаеш, че благодарение на технологиите вие земляните разбрахте, че аз
съм покрита с пустош и студ, но какво ви помогна това? Стана ли животът ви по-добър, като
скъсихте дистанцията между нас? Преди поглеждахте към мен и копнеехте за мен, свързвахте
мечтите си с мен, защото аз бях символ на нощните ви любовни безсъници, а сега съм символ
на тревожното ви безсъние!
41
Понякога , не бива да се доближаваш до истинската същност на нещата, защото те
съвсем не са такива, каквито изглеждат. Моето лице изглежда прекрасно обляно от слънчева
светлина и от разстоянието, от което ме виждате през воалите на атмосферата, но когато
се доближите виждате кратерите на измъчената ми душа и тъгата ми.
Разказвам ти всичко това, мили приятелю, който постоянно търсиш път към душите
на хората, защото не бива да го правиш самоцелно. Там ще откриеш много самота, която
веднага ще пожелае да ѝ правиш компания. Тя те е очаквала цяла вечност и ще те обсеби. Не
другарувай с душата на по-самотни от теб самия. Често в очите на жена откриваш сиянието
ѝ, забулено в страст, но в същност това е отразеното ти вътрешно желание да я направиш
щастлива, да я избавиш от самотата ѝ. Жената не е способна да излъчва собствена светлина,
тя, подобно на мен излъчва отразената светлина на мъжа, който обича, а в действителност е
пустинен пейзаж, който сам по себе си е предизвикателство за всичко, подобно на бялото
платно пред художника. За да ти бъде по-лесно от тук нататък се опитай да разбереш, до
колко една жена иска да отразява светлината ти и до колко има нужда да открие тъмната
страна на своята същност с нея. Не случайно светлината ти открива разочарование, защото
някой неща трябва завинаги да останат забулени. Опитай се да взимаш само това, което ти
дават и от това, от което имаш нужда. Жената не дава нищо, тя взема и ти връща само
това, което си отразил в нея, за да продължиш да го правиш. Болката ти идва от това, че ти
очакваш тя да засвети със собствена светлина, защото си изморен от себе си.
Сега, отново искаш да си влюбен, но сам знаеш, че това е невъзможно. Влюбената жена,
която харесваш излъчва чужда светлина и това я прави красива, всъщност ти ú спестяваш
красивите си чувства, за да не отнемеш светлината на другия. По този начин с теб, тя
отразява само прекалената ти взискателност и изглежда невъзможна, непоследователна,
объркана и дори изплашена. Не знае кого да избере, а когато го направи, ще го стори за онзи,
който осмисли празния ѝ живот по-смислено, било то чрез детето, което ще ѝ направи или
нещо, което е по-важно за нея. Ако я харесваш такава каквато е, приеми я такава и не скъсявай
дистанцията, за да остане такава.
42
Ако искаш да я харесваш повече, я дари с чувствата си, със светлината си и тя ще
грейне, но ще трябва да приемеш и грозната ѝ същност, която едва ли ще ти спести и ще
харесаш. Ако искаш нещо, вземи го, но се приготви да го носиш дълго, защото ако се окаже че не
ти трябва, ще огорчиш цялата вселена.
Всяка една жена има способност да отразява някоя багра от палитрата ти и теб те
тревожи, че не можеш да нарисуваш пълното сияние на собствената ти бяла светлина. Не
мога да ти кажа, дали ще срещнеш такова създание, но ако това стане, то тя ще направи
всичко възможно да го разбереш, защото подобно на теб ще има нужда от светлината ти.
Жените са по-последователни в желанието си и знаят как да направят така, че да вземат
това, което искат и почти винаги го правят, и успяват. Ако някоя жена не знае какво иска, нека
си остане такава, защото ти само ще задълбочиш проблема ѝ. Остави възможност на една
жена да почувства нужда от теб и тя ще бъде вечно твоя!”
Султанът се събуди окончателно. Луната я нямаше вече, защото вероятно пътуваше
към друг прозорец.
43
Влюбеното момиче
Султанът имаше нужда от момиче, което да му помага да подрежда хаоса около него,
да внася порядък в размислите и заниманията му. Когато обяви желанието си, тя се появи.
Вярваше, че най-голям проблем е това, да разбере какво иска и какво да очаква. Когато това се
случи, можеше да отбира какво е полезно и добро и какво не толкова, кой е човекът, който му е
нужен и кой не би се справил.
Тя живееше в крайна мизерия, учейки в чужд град с приятелят си, който работеше като
нощен пазач, за да изкара парите за наем и прехрана, тя представляваше малко момиченце с
черни очи и дълга гарваново черна, чуплива коса, облечена в стил, който никак не ѝ подхождаше,
но бе в унисон с вкусовете на приятелят си, който мечтаеше да има мотор и да се веят заедно
по пътищата. Образована и начетена, имаше самочувствие на човек, който сам се е преборил
за своята независимост и макар, че приемаше задълженията си безусловно, винаги проявяваше
характер, когато трябваше да отстоява мнението си. В сараите на Султана тя намери
място по-добро от убежище, по-полезно от училище, по-приятно от развлечение и постепенно
започна да става това, което всяка жена инстинктивно усеща към мястото и хората, които й
дават сигурност – домакиня. Султанът постепенно стана за нея символ на вярата,
надеждата и любовта ѝ.
Султанът разбра, че когато е лош и груб към нея, то е защото не би могъл да я обича по
друг начин. Тя обичаше друг. Когато бе прекалено критичен и взискателен, искаше въпреки
всичко, да я промени за да бъде по-истинска и да ѝ бъде максимално полезен по пътя им към
щастието. Понякога тъмните ѝ очи се изпълваха със сълзи, защото не бе разбрала правилно
проявена от него крайност. Тя искаше, той да е доволен, а сякаш все не успяваше:
- Защо си говорим, само когато има проблем? Когато ми е пределно ясно, че нещо съм
сгрешила? – питаше тя в отчаянието си.
44
А той не можеше да ѝ каже, че го прави заради нея, напряко на собствената си нужда да
бъде безкрайно добър, за да поддържа дистанцията, за да бъде по-полезна на себе си и човека,
когото обича. Смяташе, че ако е прекалено внимателен, тя би отразила неговата светлина в
очите на любимия ѝ, с което най-вероятно щеше да я загуби. Сякаш не можеше да я обича
повече, без да я поиска изцяло за себе си.
Султанът се сепна в мислите си. Вече разбираше провала от предишното си желание да
обича жена. Очевидно и тя не е могла да го обича повече, без да го има изцяло за себе си! Колко
обич може да понесе човек, без да изневери? Колко обич можеше да понесе човек, без да пожелае
да ѝ се отдаде?
Предшественичката ѝ, бе два пъти по-млада от него. Срещата им бе непринудена, а
общуването им се превърна в най-красивото преживяване, което човек би си пожелал. Той я
харесваше, с което провокира в нея истинска обич, която едва одържаше. Както всяка влюбена
жена, тя реши, че тази обич ѝ принадлежи и реши да я запази. Той, обаче, не можеше да я обича
заради това. Искаше да я обикне и започна да я тормози, до там, че тя показа тъмната си
страна и престана да я харесва, но се влюби в душата ѝ, която имаше право да бъде щастлива.
Отивайки си, тя остави душата си и така му отмъсти, да я обича завинаги, без да я е имал
нито за миг. Султанът разбра, че да обичаш, не означава да имаш!
Всичко това бе причина сега Султанът да излива ведра с вода в огъня, който се
разпалваше между тях. А той ставаше толкова буен, че не можеше да се доближи до
наковалнята и чука, за да материализира каквото и да било истинско чувство. Беше му все потрудно да не я обича истински. Чувстваше, че топлината е прекалено силна и вместо да
разтопи материала, за да може да го моделира, тя го прегаряше и се получаваше нещо друго,
различно от предварителните му намерения. Загубваше контрол и изпускаше управлението на
съдбата си.
Един ден тя каза:
- Напускам ви!
45
- Как така? – Султанът не можеше да повярва на ушите си. Само предишния ден, му бе
дошла идея, да я заведе на някое красиво място и да я помоли да му разреши да я прегърне,
защото не можеше да повярва в нейната лоялност. В погледа, с който го наблюдаваше, до
като разговаряха, имаше доста повече топлина, от колкото той можеше да приеме като
нормално, за да не се влюби в него. Толкова му бе вярна и предана, че дори не разбираше, как се
оправя с приятеля си. Усещаше как енергията от тяхното общуване се изливаше някъде и тя
всеки ден идваше усмихната и понасяше хладнокръвно все нови и нови дози на неговото
внимание и взискателност.
- Не мога повече! Вие се държите ужасно! – продължи тя. Султанът отново се срина. Та
той не бе се държал толкова внимателно никога с никого, защото тя го караше да се чувства
добър и щастлив, и нуждата му от нея ставаше все по-значима.
Малката госпожица, не издържаше на дистанцията, която той бе определил и която в
същото време прескачаше, когато си поиска в разговори с нея и в отношението към нея, в
присъствието на други хора и постепенно загуби контрол над сетивата си. Ту бе на върха на
щастието си, ту се сриваше от неговата хладина и грубоватост, която той театрално
изиграваше доста бездарно, за да прикрие истинското си чувство към нея.
Бе имал достатъчно много жени, за да знае коя му е вярна, коя го обича и имаше причини
да вярва до толкова, че въобще не помисли, че това е процес, който, ако не овладее на време,
може да се стовари на главата му с обратен знак.
Султанът знаеше, че обичта на жената, понякога я задържа, но по-често я отпраща. На
Султана много му се искаше да превърне любовта ѝ, в съзидателна енергия по отношение на
творчеството му и нейната помощ в това отношение, но какво ставаше в кръвта на това
младо момиче и дали творческото за него, не бе сексуално предизвикателство за нея, което тя
не можеше да тълкува по друг начин? Султанът не искаше да я нарани, надяваше се приятеля
ѝ, да обира тези емоции, да я пречиства и да му я връща заредена с позитивизъм, но явно
нещата бяха отишли по-далеч.
46
Стъкленицата на доверието му се спука, когато едно друго момиче пожела да влезе в
живота му. Той имаше нужда от повече хора, посветени на изкуството и прие идеята
еднозначно, но не и тя. За нея това е било сигнал за заплаха, който се е превърнал в натрапчива
мисъл. Постепенно ревността ѝ, е подхранвала мнителността ѝ, до момент, в който е
решила, че не издържа повече. Султанът бе надценил жената в нея, защото се ползваше от
“мъжа”. Дали една жена, обаче, може да разграничи тези неща в себе си? Очевидно не!
Два дни след като бе захвърлила ключовете от сейфа му, тя се върна:
- Гледах един филм, който ми отвори очите!
- Кой?
- “Последния харем” – Вашият любим филм, за който ми разказвахте. Разбрах, че не съм
постъпила правилно и моля, да ми простите!
Султанът наистина не знаеше как да реагира. Обичта му към нея и болката от
напускането ѝ, бяха още заседнали в гърлото му, а ето, че тя се върна и поиска прошка. Как
трябваше да постъпи? Като пълновластен господар, който трябваше вече да я е забравил?
Като работодател, който цени откровеността на служителите си, да я накаже и върне на
работа или като силен мъж, който много добре знае границата на човечността и интереса си
като бизнесмен, за да се довери отново вдигайки летвата на изискванията си. Не бе грях да
признае слабостта си, не бе го предала... Ако го направеше, тя знаеше, че ще понесе
отговорност, която нямаше да ѝ даде мира цял живот и която никога не остава ненаказана,
като всяко предателство. Султанът не искаше да я наказва, а да я научи, не искаше да ѝ пречи,
а да ѝ помогне, както постъпваше с всички, които поне малко му бяха помогнали в начинанията
му. Проявяваше разбиране, защото знаеше, че този, който осъзнае грешката си, има сила да я
поправи, а този, който няма тази възможност, става лош посланик, защото носи в себе си
неудовлетвореност, която преписва на този, който я е предизвикал, а не на себе си.
47
Тя остана и започна да изпълнява още по-добре задълженията си, но вече в
темпераментния поглед на очите ѝ, невинната обич отстъпваше на страх и вина, които
Султанът не харесваше. Очевидно я бе опитомил и му принадлежеше, по начин, който го
правеше още по-отговорен към нея. Със своята крайна реакция, тя бе счупила нещо, бе отнела
девствеността на връзката им, в която до сега нямаше компромиси, в името на бъдеще,
което трябва да бъде регламентирано.
Тя искаше да провери чувствата му и отново го бе изиграла, защото той не бе успял да
скрие болката си, нито набъбващата в душата му обич.
Султанът не разбираше, защо просто не го бе попитала? Защо трябваше да го измъчва?
Може би защото единствено болката е тази, която дава стойност на раждането на
истината. Тя носеше тази болка в себе си, месеци наред благодарение на неговите чувства към
нея и сега, на свой ред, бе решила да разбере дали той може да я понесе, дали чувствата му към
нея, са истински? Султанът знаеше, че чувствата не се гарантират, те се доказват всеки ден
във всичко, което правиш с някого и жената знае това по-добре от всеки един мъж. Знаеше, че
не я обича достатъчно, толкова, колкото може да се обича една жена, защото тя все още не
бе направила достатъчно, за да спечели любовта му в степен, в която вече имаше нужда да я
чувства.
“Жената” в него, я обичаше безусловно, защото получаваше почти всичко, за да се
чувства щастлива, но “мъжът” имаше нужда да извърви още много път с нея, да я провери още
много пъти, да я промени толкова, че тя сама да се харесва и може би и тогава нямаше да е
доволен, защото подобно на жената, която проверява чувството на мъжа, който обича всеки
ден и във всичко, мъжа проверява нейната лоялност.
Султанът си зададе един опростен въпрос: “Може ли да преживее болките, които му
причиняваше тази жена и дали си струваше да го прави?” Отговора бе: “Да! Болката бе сладка,
а това означаваше най-малко, че все още държи на нея.”
Всичко бе същото, но в същото време вече нищо не бе като преди – бяха отишли на
48
друго ниво!
Творчеството
Султанът разбираше смисъла на безформените импресионистични творби на
художниците с прегорели чувства и виждаше в цветовете символите на този безумен огън.
Разбираше, че творческото начало произтича от усещане за недоизказаност на струпани
чувства. Разбираше защо не може да рисува от толкова време, а сега отново искаше да твори
– бил е дълго време щастлив и бе занемарил чувствата си. Но, ето, че отново една жена
раздухваше желанието му да се раздава, да е позитивен и той не намираше никаква причина, за
да не го прави. Разбра, че има нов страх, освен от високото, вече се страхуваше и от огъня!
Огъня, който жените така умело разпалват, когато срещнат светещо въгленче в изгасналата
камина на душата му. Харесваше това подухване, защото го караше да твори, да е жив, но
знаеше, че за да го поддържа трябваше да къса живи късове от себе си. Колкото по-силен бе
огънят, толкова по бързо изгаряше мечтите и надеждите му, че ще го задържи.
Научи се да го поддържа да гори бавно, колкото да къкри гърнето – това бе най-добрият
огън! Така съдчето оставаше здраво по-дълго и гозбата ставаше по-вкусна. Можеше да я
подели с повече гладни или повод до събере приятели около огъня.
И въпреки всичко, не знаеше как да се справи с усещането си, че колкото повече се доближава до
нея, се засилва страхът му, че някоя сутрин отново ще бъде сам! Дали това бе неизбежно? “Боже, колко е хубаво да има с кой да пиеш сутрешното си кафе и да правиш планове за деня, в
който трябва да се направи още нещо, красиво и добро!”
Една от жените на Султана, го бе нарекла “егоист” – сега разбираше какво е имала в
предвид – Не можеше да има нещо, ако постоянно се страхува, че ще го загуби! Имаш нещо,
когато го ползваш, когато прави живота ти по- добър!
49
Любовта - лошо и добро
Султанът отново се измори да мисли и се захвана с делата си, с които разбира се
събираше материал за нови несподелени чувства. В душата му имаше мъничко и уютно място,
за да обича и напоследък там непретенциозно и тенденциозно, бе позволил, да вършее една
също толкова, мъничка жена. Задаваше ѝ трудни въпроси, а тя му отговаряше с още по-сложни
отговори.
Султанът бе обсебен от душата на тази жена, обичаше нейното присъствие и
отсъствие. В присъствието ѝ, се чувстваше уютно, а когато я нямаше - копнееше за нея!
Обикновено така се появяваха миговете, заради които живееше.
- Не мислите ли, че в любовта се съдържа и добро, и лошо? Че тя също, като всяко
истинско нещо, притежава и обратна страна?
Султанът не бързаше да отговори, защото това можеше да бъде капан, който всяка
малка жена има способност да поставя, за да хване на тясно доста по-голям мъж:
- Скъпа, за съжаление колкото и това да е вярно, то е зрителна измама. Любовта е
субективно усещане, което съществува вътре в теб и начинът, по който се явява, съвсем не
отговаря на мястото, което ще заеме в сърцето ти, нито времето, за което ще остане,
преди да изчезне и да зейне огромната дупка от самота. Човек сам си избира в кого да се влюби
и колко място да остави за чувството така, че то да остане максимално дълго на мястото си,
без да наруши вътрешната ти хармония. Понякога подобно на глада, човек има нужда от много
любов, но когато я получи, се оказва, че очите са били по-гладни от стомаха. Умението да
обичаш, подобно на всяко друго умение е в преценката, колко, кога, как, защо. Именно в тази
погрешна преценка се крие обратната страна на любовта. Различните хора имат различни
възможности да обичат, подобно на твоите. Когато обичаш повече от необходимото, е като
да те обичат повече от необходимото и любовта става досадна, обсебваща, егоистична.
50
Истинската любов е в мярката, с която се взима и дава! Който не познава тази мярка е
обречен да вижда и обратната страна на любовта – ревност, лошотия, омраза. Подобно на
храната, която вместо да помага, започва да те трови и лек, който предозиран бавно те
убива. Умението да разбираш любовта се нарича култура! Да взимаш толкова, колкото ти е
необходимо и да обещаваш толкова, колкото можеш да дадеш! В нашата природа съществува
баланс, който когато се наруши предизвиква катастрофи. Вместо едно нещо да ти помогне да
дишаш, те задушава. Експресивното натрупване на чувства, води до експресивното им
освобождаване. Подобно на огромното щастие, което неизменно води до голяма депресия,
когато свърши. Самите ние сме продукт на един временен баланс на природата в рамките на
десетина градуса.
51
Употреба на жената и мъжа
Султанът живееше на гребена на своята чувственост и се опитваше да черпи от опита
на хората, всеки в своето време и всеки поставен в чуждото време. Разбираше, че когото
хората могат, обикновено нямат причина да го желаят, а когато имат причина - обикновено
са загубили способността да го направят. В това разминаване откриваше много човешки
драми и сякаш се опитваше да намира смисъл за едните и другите, като ги поощряваше по
подходящия начин. В същото време продължаваше, мислейки за другите, да открива и себе си.
Все по-трудно му ставаше да прави каквото и да било, както и да намира причина да го прави.
Всичко изискваше все повече компромиси и това много го дразнеше, защото продължаваше да
вярва, че винаги има и по-добър вариант от този, който виждаше. Не можеше да разбере дали
наистина има вариант или се опитва да го измисли, в желание да скрие спохождащата го
безизходица. Това, че дейностите на човек тежаха, единствено в определеното им време, го
съсредоточаваше, но и разсейваше, защото разбираше какво бе пропуснал, без възможност да
го поправи и какво трябва да направи, без възможност да се случи.
- Какво иска една жена?
- Това, което няма, но при условие, че ще се запази и това, което има! Тя желае
натрупване, позитивизъм и в същото време не си дава сметка, че то ще рухне от собствената
си тежест.
- Какво иска един мъж?
- Да се забавлява! Мъжете не обичат натрупването, то ги отегчава до смърт и тези,
които веднъж се привържат към него стават обречени и пасивни.
Жената живее с идеята да бъде употребена, най-рационално и търси този, който би го
направил и обикновено това е първият срещнат, който я убеди в това, докато не се
разочарова. Мъжът, по същия начин иска да бъде употребен, но желанието му да се забавлява,
винаги го кара да търси все нови и нови възможности.
52
По-понятни причини, за мъжа, жената твърде рано престава да бъде забавна и той или
я игнорира, или съвместява с други свои увлечения, в които му помага или поне не му пречи.
Мъжът по своему разбира, че не му понася “преяждане” въпреки големия апетит, след като
преживее няколко махмурлука, а жената го разбира по своята неспособност физически да се
справи с натрупването, което неизбежно води до личната ѝ катастрофа. Мъжът винаги си
оставя опция да започне отначало безнаказано, а жената няма тази възможност и сякаш
гледа нещата под лупа, но не вижда общото. За мъжа всяка грешка учи и е поправима, а за
жената е фатална.
Султанът получаваше доза облекчение от разкриването на една или друга догматична
закономерност, но това бе временно, защото с всяко следващо предизвикателство намираше
нови и нови. Поне сега разбра, една голяма грешка, която бе допускал много пъти в живота си:
Не бе употребявал достатъчно жените, които бе срещал, защото прекалено се е съобразявал с
желанията им. Надценявал е тяхната способност да го забавляват или да му помагат,
защото в същност, те не са могли да натрупат нищо от него, освен жената, която имаше
деца от него и бе щастлива по своему, но еднакво незаинтересована към него самия. Даде си
сметка, че жените в харема му, са еднакво нещастни, вместо еднакво щастливи. В желанието
си да не ги натоварва, да ги щади, той ги бе лишил от възможността да се чувстват
употребени. “В любовта има и лошо и добро!” – може би за жената винаги е така, а той
търсеше идеалната любов, която всъщност е присъща единствено на завършените хора личности, които имат сетива, над половата си принадлежност.
Очевидно не бе срещал такава жена и това му предстоеше!
53
Средата, от която идваме
Всеки ден Султанът общуваше с различни хора, които му разказваха за своите успехи и
неудачи. В тях виждаше много примери за това как може и как не, да се подреди един човешки
живот. Виждаше, как хората игнорират важни фактори от живота си и най-вече тези, които
правеха това с времето. Повечето хора не си дават сметка, че са част от природата и
обществото на своето време. Едни живееха с мечтите си, други със спомените си, а трети с
настоящето си, без да разбират, какво става извън тях. Майки не можеха да разберат децата
си, а те пък от своя страна родителите си. Мъже не разбираха жените си, а жените - мъжете,
с които живееха. Младите не разбираха по-възрастните, а старите намираха младите за
повърхностни. Всички живееха под наркозата на пазарните принципи, в постоянен стремеж да
обезценят човешкото и да го направят по-достъпно и печелившо. Сексът с презерватив
превърна сексуалното общуване в доходен бизнес, както липсата на ценности създаде условия,
в които бащите изнасилват дъщерите си, а после тяхната майка убива бащата и това става
обичайна битова драма.
Въпреки всичко хората инстинктивно търсеха щастието, опознавайки в детайли и
всички нюанси нещастието си. Чувстваха се в капан и не намираха изход, защото сами бяха
щракнали ключалката на възможностите си, заслепени от временните си потребности.
Султанът не искаше да повярва, как това обрича хората в различна степен, според
това, в кой период от живота им това се е случило. За някои самият старт е започнал с “Фал
старт”, за други, родителите са способствали да се загубят, трети са катастрофирали в
първата си любов, или в брака си с неподходящ, или преждевременно появил се партньор. Някои
в професионалното си развитие, други в духовното, трети в сексуалното или в контакта с
обществото и неговите странни порядки. Някои не издържат периода на обучение, други този
на реализацията и себедоказването, а трети почти на финала на успеха си.
54
Някой приемат, че са аутсайдери в началото, други не можеха да повярват да края на
живота си, че това им се е случило. Умножено по милиони съдби, това представляваше
огромна маса от хора и положителна енергия загубена завинаги, милиони усмивки, радости,
красоти, потънали безвъзвратно в тъмнина и скръб.
Султанът не разбираше как е възможно толкова много съзнателни същества, да не
могат да открият себе си и да се оставят да бъдат смлени от самите себе си. Продължаваше
да се взира в топлите, изплашени и очакващи радости и любов очи на момичето. Искаше да
разбере от къде идва и къде и отива:
- Какво е най-хубавото и най- лошото нещо, което си преживяла?
- Не се сещам за нищо, освен за една несбъдната любов от преди доста време. В нея бе
най-хубавото и най-лошото сякаш ...
- Само това ли?
- Ами, да!
- Боже, та какво знаеш ти? Ако никога не си вярвала, че някой те обича истински, как ще
разбереш, че някой те обича истински? Как ще го разпознаеш, за да го обикнеш?
Султанът продължаваше да мисли, за това, кое прави любовта лоша и освен, че стигна
до извода, че всяко чувство към някого, което идва в повече или по-малко се възприема с
обратен знак от онзи, който го получава, долови и нов нюанс.
55
Уважението
Очевидно човек има нужда от обич и уважение, които са различни неща и не могат да
бъдат взаимозаменяеми. Любовта е събирателно на тези две чувства и то, при условие че са
балансирани.
Човек е това, което е! Ако това се харесва на някого, то това е обективна даденост, за
която приносителя няма субективно усещане. Но другата страна е тази, в която човек прави
усилие да се променя в посока на своите желания и това усилие, ако е забелязано и оценено по
достойнство се нарича уважение.
Сякаш, мъжете обичат да бъдат по-уважавани, от колкото обичани, а при жените до
скоро бе обратното – те предпочитат да бъдат обичани и харесвани. До скоро, защото
напоследък започнаха да получават повече уважение и разбраха, че това е по-истинското –
мъжко усещане. Сега те, са изправени пред дилемата да избират, но не са научени на това.
Султанът си спомни за всички онези жени, които го задушаваха в прегръдките си “от
обич” и всички онези, които той бе обичал страстно, а те се бяха държали неадекватно
хладно. Човек не може да поеме повече обич, от колкото му е нужна и става непредсказуем в
бягството си. Сети се за всички, на които бе помогнал, без те да са го желали и тяхната
последвала неблагодарност, защото давайки им повече, те се бяха променили и сега се
налагаше да плащат прекалено голямата цена за това. Сякаш някой поръчва вместо теб за да
ти направи удоволствие, но в един момент се оказва, че всеки трябва да си плаща сам
сметката.
Мъжете, затова са характерни с условната си любов, защото взимат, толкова
колкото могат да си платят, а жените нямат интерес от това, те искат всичко, с
презумпцията, че ще дават всичко, без да си дават сметка колко може да струва в крайна
сметка.
56
В краткия си престой в Одеса му бяха разказали историята на един мъж, който си
харесал една “одеситка”. Била прекрасно младо създание, което буквално го подлудило и я
поканил на вечеря, а после и в хотелската си стая. Тя с нищо не показвала, че не е очарована от
преживяването си, дори напротив, забавлявала се искрено, нищо че мъжът бил три пъти повъзрастен. Малко преди да се хвърлят в страстно обладаване, галейки го нежно одеситката
попитала:
- Кога ще ми купиш апартамент?
Мъжът се сепнал изненадан:
- Що за въпрос! По света такава вечер струва някаква сума пари, но чак апартамент?
Та, аз дори не съм преспал с теб дори една вечер!
- Не се тревожи, не става дума за една вечер, можеш да спиш с мен цяла година! –
отговорила хладнокръвно одеситката.
Султанът си спомни за всички онези свои приятели, които бяха надянали халка на
пръста си, с усещането, че тази сделка ги устройва и после горчиво оплакваха съдбата си,
независимо дали бяха мъже или жени. “Нищо не е такова, каквото изглежда и никой не е това,
за което се представя!” си мислеше Султанът.
Султанът разбираше, че всеки човек сам по себе си, би могъл да живее хубаво с това,
което има, но именно желанието му да има повече и повече, го кара да се променя, без да си
дава сметка, че един ден ще трябва да плаща за тази промяна непосилната цена на
различието. Когато даваше на някого повече пари отколкото му бяха нужни, той започваше да
се чувства богат, а по-късно не искаше да се откаже от това усещане и започваше да краде
дори само за да си получи отново чувството за богатство, без да може да даде нищо от себе
си, за да го има. Подобен резултат имаше, когато бе обичал една жена истински дори за
кратък период. По-късно тя пожелаваше да има тази любов завинаги и когато той се
дистанцира, започваше да става лоша, защото се чувстваше ограбена. Ето така любовта
придобиваше съвсем незаслужено една страна, която не заслужаваше.
57
Султанът не искаше да се откаже от убеждението си, че истинската любов е
позитивизъм, тя е добронамерена и съзидателна сила, която, ако се дозира и използва
правилно създава чудеса. Това бе тема, за която бе влизал в епични спорове, от които винаги
излизаше победител.
Често пъти вечер Султанът се прибираше в покоите си и никой не разбираше
нежеланието му дори да се забавлява, защото всички тези мисли, до такава степен го
изтощаваха, че той предпочиташе усамотението, където сред красиви пейзажи и свестни
хора, можеше да им се наслаждава докато заспи. Там всички които обичаше, го обичаха по
същият начин и не бе нужно да прави компромиси или да се съмнява, че давайки ще направи
лошо и някой ще го разбере неправилно, нито взимайки завличаше някого, нито го правеше
единствено за себе си. Султанът имаше нужда само до толкова, че да може да раздава на тия,
които имаха по-голяма нужда от него и бяха готови да направят нещо добро. Единствените
хора на които завиждаше бяха тези, които имаха по-голяма възможност да направят други
щастливи и по-добри. Именно тези хора уважаваше с цялата си душа и се опитваше да се учи
от тях, а животът му постепенно заприличваше на сънищата му.
Султанът обичаше да записва внезапните си прозрения, дошли като просветления от опита
си с хората, които общуваше:
“Силата е в твоите слабости!” или “Силата на човек е в способността да контролира
слабостите си.”
“Пътуваш към един остров, където вярваш, че ще откриеш собственото си щастие и когато
стигнеш разбираш, че щастието е било в самото пътуване.”
“Бедният никога не може да разбере колко е богат, а богатия никога колко е беден!”
“Родителите са обикновени хора, които би трябвало да обичат децата си, ако въобще са
способни на това!”
“За някои децата идват, като награда, че са станали личности, а за други, като
доказателство, че са неспособни да са такива!”
58
“Хората разбират за взаимната си стойност едва когато се загубят, взаимно!”
“Понякога любовта не е нищо повече от огледало, в което изглеждаш по-добре, отколкото в
действителност.”
“Започваш да търсиш правилната посока, когато загубиш пътя!”
“Истинската стойност на изкуството ти идва, когато вече те няма! Или истинският
ценител на изкуството е времето, защото нищо не е такова, каквото изглежда!”
“Култът към голото тяло е израз преди всичко към вродения ни страх от тленността!
Съдчето не може да измести смисъла на съдържанието му!”
“ Да си мислиш, че си красив или щастлив е същото, като радостта, че си глупав! А глупостта
е лек за бездарния!”
“Младостта е лек за болката от живота! Осъзнавайки, че си млад, вече си остарял!”
“Рисувайки пейзаж, ти регистрираш присъствието си в него!”
“Липсата на човек в картината, подчертава необходимостта от неговото присъствие, нещо
като лошото, което изисква да сме добри!”
“Виждайки грозното имаме претекст, да сътворим нещо красиво!”
“Най-добрия начин да разбереш колко тъпа е пиесата ти, е да седнеш при публиката!”
“Ако откриеш всичко онова, без което можеш, разбираш какво е най-важно!”
“Първия начин, по който разбираш, че нещо ти липсва е желанието ти да го имаш, но това
съвсем не е достатъчна причина, за да ти се случи!”
“Смисълът на присъствието ти, е в усещането на хората от твоето отсъствие!”...
Така Султанът пишеше, пишеше!
59
Доверието
В желанието си да бъде полезен Султанът продължаваше да издирва хора, които
заслужаваха доверието му. Сред тях бяха млади и по-възрастни, изградени личности с
костилки от различен вид консерватизъм и такива, които все още се самоопределяха – по-меки
и пригодни за манипулация, склонни да се променят, както навиците, така и възгледите си.
Имаше хора, които едва стъпваха на земята в желанието си да бъдат на гребена на живота и
други, които се бяха закопали до кръста в самоунищожителна обвързаност с догматични
илюзии. Някой дори правеха всичко възможно да забравят, да не помнят и чрез алкохол или
други упойващи средства успява да оцелеят, с цената на здравето си.
За Султана най-добрия начин да си повярва и да се вдъхнови, бе да се влюби в някого. Така
можеше да го идеализира заради някаква негова способност и после съшивайки към нея и
другите му качества получаваше пълна картина на човек, който или забравяше, защото не
харесваше или се опитваше да го задържи по- дълго до себе си. Неволно стана колекционер на
хора с особени характери и способности в една или друга степен свързани с изкуството, да
претворяват или творят над себе си или живота. Все по-ясна му ставаше неприятната
зависимост в това, че хората стремейки се да запазят едно или друго, на което даваха
приоритет, загубваха друго. Че цената за тези печалби и загуби понякога бе неоснователно
раздута в емоции и предразсъдъци. Разбираше, че хората са в различна степен верни към себе
си, според това до каква степен се бяха пласирали в обществото – погледа на огледалото, на
хората. Повечето предпочитаха да останат верни на представата, която бяха създали за себе
си, отколкото да бъдат искрени.
Султанът, обаче, прекарваше времето в това да подхранва единствено убеждението за
себе си и собствените си възможности. Искаше да бъде автентичен и най-вече се пазеше от
клишета. Неволно откриваше такива, а други които не могат, му ги завличаха.
Така хората се разделиха на такива, които му даваха и на такива, които взимаха. Най60
малко бяха тези, които го комбинираха, които той ценеше искрено.
Оцеляването
Отново съобщиха по радиото за самоубийствено излизане на брега на стотици китове
и отново учените не можаха да обяснят това явление. Султанът знаеше, че за всичко си има
причина и единственото, което учените не казваха, бе това, че човешката дейност прави
живота все по-невъзможен и едни от първите потърпевши се оказваха китовете. Да се
готвят следващите.
Какъв смисъл има животът, ако не можеш да бъдеш себе си? Очевидно китовете не
можеха да бъдат цаца. Понякога Султанът също се чувстваше като кит, който взима въздух в
чужбина и отново се потапя в реалността, прибирайки се в родината-мащеха. Напоследък
обаче все по-трудно намираше място от където да си вземе въздух.
61
Творчество
Напоследък Султанът търсеше въздух сред художници, фотографи, скулптори, които
уж трябваше да са творци. Хора – по-различни, по-позитивни и оптимисти. Уви! Те също
рисуваха и творяха преди всичко за да се продават и само малцина правеха изключение и то с
цената на мизерно съществуване. Общото между всички бе предимно това, че не оценяваха
творчеството си и това как променят света с него.
Султанът разбираше, че творецът е различен от другите хора, че не желае да приеме
правилата и ценностите просто по инерция. Той, освен че подлагаше под съмнение всяка
традиция, се опитваше да търси още по-добрия баланс, хармония и често именно за това
хората го смятаха за болен – човек, който не може да определи реалностите, такива, каквито
са.
В действителност истинският творец бе направил своя избор изразявайки свободната
си воля и избирайки нелеката си съдба, съвсем съзнателно, отказвайки се да стане просто
колелце в машината за самоунищожение и посредственост, която представлява обществото,
в стремежа му да живее все по-лесно и безгрижно. Творецът плащаше огромна цена за тази си
своя различност и то не само защото, не го разбираха и подкрепяха. Плащаше и за това, че
често нямаше семейство, нямаше приятели и дори да успееше в творчеството си, никога не
можеше да се впише в обществото като нормален човек, защото не можеше и не искаше да се
съгласи, че това е всичко, на което е способен, нито че то, обществото си е платило
достатъчно. Разбираше също така, че дори да не си изявен творец, съзидателното начало
дреме във всеки човек. Бе разбрал, че това е губеща карта. Не случайно се раждаха все по-малко
деца – всички смятаха, че е по- добре да си поживеят, вместо да си тровят нервите, времето и
спокойствието с отглеждането на едно по правило, неблагодарно дете! Как не разбираха, че се
самоотричат, че се лишават от най-хубавото от живота? Трудно бе за обяснение, защото
всички знаеха, че всяко нещо си струва цената и очевидно не можеха да си го позволят.
62
Наред с многото хора, които заслужаваха да бъдат обичани и Султанът не разбираше
как да го направи, за да не се ревнуват по между си, сега се нареждаше и една нова група от
хора – бедни духовно и материално, които не разбираха еднозначно желанието му да им
помогне. Сякаш земята бе обгърната с облаци на съмнения, които подобно на вирус взимаха все
повече жертви, като обсебваше душите на хората и повече не им я връщаше, а вместо това
им даваше някакво по-рационално занимание в интерес на обществени интереси.
“Един творец не бива да твори, ако може по друг начин да се чувства полезен и не бива
да разрушава, преди да е изградил нещо ново, по-добро.”
63
Фотографка
Султанът срещна наскоро една страхотна жена, около двадесет и девет години, която
бе твърдо решила, след като същата тази съдба не я бе пощадила от нищо в личния ѝ живот,
да се посвети на фотографията. Върху скелета на житейската си катастрофирала личност,
бе оставила единствен израз - снимаше актова фотография. Тялото ѝ, напомняше на луксозна
бутилка изпито шампанско, а на лицето и бяха изписани историите които бе преживяла.
Очите ѝ, бяха пълни със страст, а дългата ѝ, права, черна коса не напомняше водопад и
свежест, а по-скоро мястото, където е текла вода и е падала от високо, като е оставила
продълговата зелена стена от растителност, където рядко и бавно се събираше влага във
формата на капка истинско чувство. Правеше прекрасни снимки и постепенно започна да
открива отново загубилата се и уж отхвърлена своя същност.
Султанът сякаш разбираше, че изкуството е единствен начин, загубената душа да
открие тялото на своя собственик и да заживее в хармония. Не случайно всеки творец има
някаква голяма драма в живота си и дали именно следите от тази болка не ги правят толкова
различни от на вид безгрижните в своята глупост простовати хора, за които нещата са
просто такива, каквито са и толкоз. Спомни си, че някой му бе обяснил творческата енергия,
като преобразена сексуална. Не, просто сексуалната енергия е комбинация, между
физиологична и психическа енергия, която младите хора освобождават чрез секс по найестествен начин, но само за посветените има и друг начин, който е съвсем друг вид забавление
на подсъзнателно ниво и се нарича творчество. Чрез секса природата ни подсказва, че имаме
дарбата да творим, но колцина я разбират ?Колко я улавят и й се посвещават? Колко
достигат до истинската любов? До истинското сътворение, до откритието на своята
уникалност. В този именно смисъл Султанът улавяше разликата със сексуалността и
творчеството. Тя не те предизвиква да откриеш нищо ново в себе си и най-малко своята
уникалност, а съвсем примитивно ти дава възможност да усетиш, че можеш да твориш и
това е.
64
Творческата енергия е някакъв бонус за онези, които са открили истинската любов и
стигнали до върха на удоволствието, усетили необходимост да минат отвъд тази граница,
където нормалните неща стават различни и нищо не е еднозначно. Свят на мечти нереалност
и символика, по-истинска от истината.
65
Довереница - приятелка
Съвсем скоро една доверена жена в заниманията му, бе изпуснала мнението си за него:
“ Вие сте прекалено разхвърлян, сякаш не знаете какво правите, не довеждате нищо до край...”
От нейната гледна точка навярно всичко изглеждаше така, но на него му бе трудно да ѝ
обясни, че не желае никакъв край. Той усещаше всичко, което прави като едно единствено нещо,
като картина, която рисуваше с различни цветове и техники, което всъщност, бе неговия
живот.
В тази картина, напоследък помощничката му присъстваше, с прекалено реални
цветове. Тя ставаше все по-женствена и нежна, а от друга страна топлината, която идваше
от него, я караше да бъде все по-старателна и прилежна към това, което правеше за него. Тя
се опитваше да го опознае и дори смяташе, че го познава, поне на нивото, на което бе
познавала повечето хора до сега. За разлика от нея, той я усещаше. За него тя бе прозрачна и
фина материя, с която можеше да покрива своята искреност. Виждаше я в сънищата си и
четеше в погледа ѝ притчи за непознати светове и чувства. Отдавна не бе малка женичка,
която да подрежда работата в офиса му. Тя постепенно влизаше в ролята на нечувана до сега
професия – домакин на душата на твореца, домакин на чувствата му! С нея можеше да си
споделя всичко, можеше да я обича колкото си ще, можеше да изисква от нея максималното без
това да я прави зависима от него. С нетърпение очакваше въпросите ѝ, забележките и
критиките ѝ, предизвикателствата ѝ, като в същото време бе готов да си върне усмивката ѝ,
с най-точния отговор. Оставяше я да греши, да пласира младежката си страст в нещата,
които вършеше и когато му поискаше мнението и казваше истината, колкото и това по
някога да бе болезнено за нея – нали искаше да я научи!
66
Тя обаче се учеше бавно. Докато той я учеше на едно тя усвояваше друго и очевидно и
двамата го разбираха, но все още не смееха да си го споделят. Той я учеше на правила в живота
и как да открива красивото и доброто, за да му се посвети, но заедно с това, откриваше
хубавото в нея. Тя от своя страна не усвояваше нещата с прекомерна взискателност, но
откри, че е жена и това прави чудеса.
За времето, в което бяха заедно, те преживяха незабравими мигове, които освежаваха
мечтите на Султана, а нея я объркваха до такава степен, че тя забравяше за всичко друго и му
се посвещаваше така, както не го е правила никога. Вярваше му както не бе вярвала на никой
друг и бързаше да докосне хоризонтите, които той ѝ показваше. Може би откриваше всичко
това в себе си и едва сега ѝ предстоеше най-трудното – да го превърне в свое.
Двамата пишеха една история, която сама по себе си, бе по-красива от всичко, което
бяха имали по отделно до сега в живота си. То придобиваше слава и така се превръщаше в
работа, но от страни, никой не вярваше в това, защото те изглеждаха прекалено щастливи за
сътрудници! Тя придобиваше своята уникалност, а той поддържаше своята чрез нея! Всичко
това им отваряше нови възможности и мечти.
В някакъв спор, възникна темата: Дали мъж и жена могат да бъдат приятели? Някои
отстояваха тезата, че това е невъзможно, а други изваждаха примери за такова. Султанът
разбираше, че приятелството между половете е изградено на по-висше ниво в общуването на
хората. Приятелството не е това, което хората обикновено влагат в този смисъл. То е преди
всичко общуване на друго ниво, на доверие и искреност, които са недостижими за повечето
хора, защото са заети с егоистични дребни или материални проблеми. Султанът бе сигурен, че
има страхотна възможност да открие женското приятелство и бе на прав път, но преди
това, трябваше да я изкачи на нивото си. Тя упорстваше, когато виждаше нещата такива
каквито са, а той ѝ обясняваше, че това съвсем не е така. Тя не вярваше все още, че всичко
което вижда е проявление на действителността видяна през нейните очи, но не и такава
каквато е.
67
Трудно можеше да я научи на онзи вид проницателност, който обясняваше, защо някои
неща изглеждат едни, а в същност бяха други. Хората се представят, като такива каквито
желаят да изглеждат, но не са такива, а най-малко са склонни да го признаят. Те са често
пъти обратното, на това, което изглеждат и затова болката от предателството няма
аналог! Султанът разбираше, че учейки я да лети, тя би могла да отлети някой ден, но това
не го занимаваше сега. Искаше да ѝ даде крила, другото бе въпрос на нейния избор!
Радваше се, че в нейно лице бе намерил поне един човек на земята, заради който не му се
налагаше да слага маска, да бъде себе си.
Някои го смятаха за наивник с това, че се оставя една жена да плете мислите му, но в
действителност, той нито за миг не пропускаше да прибави към представата си за нея и
съответното количество нейна женственост. Само привидно той общуваше с човека в нея, но
в действителност, съществото, което усещаше бе жена! Бе взел ролята на жената в нея и се
опитваше да я подчини на собственичката ѝ. Той другаруваше с нея като жена, но как иначе би
могъл да получи достъп до тази безпрецедентна близост до душата ѝ, която от своя страна
му даваше възможност да се влюби направо в душата ѝ.
Султанът, за разлика от много хора, бе разбрал, че никой не може да притежава
тялото на друг, често то дори не принадлежи на собственика си и не разбираше тези неща,
като секс и ревност в този смисъл. За него бе важно обстоятелството, че тялото следва
душата си и никога дори не мислеше за своето. Бе разбрал, че една душа срещне ли друга и
влюби ли се, всичко останало му се подчиняваше, но това бе трудно обяснимо за тленните в
мислите си хора.
68
Обеми и величини
Една сутрин Султанът се събуди със спомена от един сън, който по някакъв странен
начин бе събрал проблемите в един и предложи решение-отговор:
Мислейки за любовта, творческото начало, щастието и всичко, което е обратно
Султанът усети, че всички тези привидно отделни неща, са огромни сами по себе си, като
теми за възприятие, като теми за развитие и са необозрими в смисъла, в който можеш да ги
контролираш или променяш.
Талантът – това е извор насред пустинята, откриеш ли го веднъж, не можеш да не го
превърнеш в оазис. Любовта, не е просто куп от чувства, тя по-скоро е лавина, която с гръм и
трясък променя изцяло живота ти. Щастието не е просто полъх от крила на пеперуда, а е
състояние на духа, волята и способността ти да владееш съдбата си. Нещастието не е
обратното на щастието, а по скоро, неспособност да излезеш от ситуацията, в която си се
докарал. Път без изход!
Султанът за първи път си даваше сметка, какво огромно нещо, са тези на вид малки
думи и състояния, особено спрямо невзрачния човешки живот.
Това да кажеш, че си богат! – Та за това, ти трябват най-малко двадесет-тридесет
години, за да го усетиш в чистия му вид. А какво ли би било да го постигнеш? Да си щастлив или
успял, по същия начин, трябва да усетиш, като хармония между минало, настояще и бъдеще, за
което ти трябва време от много изпитания, успехи, неуспехи – многократно преминаване от
крайност в крайност.
Зад това да кажеш: “Аз мога!” - колко време трябва да блъскаш от невъзможното до
възможното в опити, с множество рани и радости. “Аз обичам!” – колко компромиси, колко
изпитания може да понесе една връзка, за да може човек да си даде реална сметка, че през
всичкото време, го е правил заради нещо по-силно от него, което да нарече с истинското му
име “Обич”.
69
До скоро Султанът смяташе, че целия този опит, който бе натрупал през годините, ще
отговори на въпросите му, а ставаше нещо друго – изпитваше огромна тежест, която
единствено го правеше по-отговорен. В младостта и невежеството, хората намираха
удобството да се спасяват от отговорност. Уви сега разбираше, че никой не може да повярва,
нито дума от това, което говориш, ако то не е подплатено с конкретни действия. Всичко бе
театър, в който хората различно владееха ролите, които си бяха избрали. За опитния зрител
обаче нищо от играта им не убягваше и лесно се разбираше, кой е добър и кой не! Кой е на
правия път и кой няма шанс да стигне, там където заявяваше, че е тръгнал. Лошото бе това,
че като през някакво огледало Султанът виждаше и разбираше всичко това, без да може нито
да го промени, нито да го забави и това, не само го отчайваше, но и го настървяваше: “ Не е
възможно да няма начин! Не е възможно само за десет години време някои неща от невидими
да станат видими, а други да изчезнат.” Дразнеше се от това, че хората се оставяха да бъдат
манипулирани именно поради тази възрастова особеност. Ставаха революции и войни и винаги
по един и същ сценарий: Някой хитрец на средна възраст, правеше сделка между,
демотивираните възрастни и свръх-мотивираните млади и печелеше от това за сметка на
двете страни, които накрая го превръщаха в свой герой. Много е лесно да решаваш съдбата на
хората, ако имаш уникалната способност да предсказваш играта с няколко хода напред.
Всъщност става дума преди всичко за клинична безотговорност!
На Султана по някога му доскучаваше от живота. Реално той не му предлагаше нищо
ново, а просто променяше съотношението на съставките, с което го караше да има илюзия за
промяна. Не разбираше, как хората се оставят на този вид измама да ги владее.
Сменяйки една жена с друга, всъщност нищо не сменяш! Една кола с друга, отново,
защото реално ти продължаваш да живееш по предишния начин. Хората сменяха работа,
домове, приятели, но странното е, че това рядко ставаше, защото искат да се променят, а
по-скоро, защото не искаха и търсеха надолнище, за да спасят инерцията на навиците си.
70
Те просто се харесваха такива, каквито са и това бе достатъчно, да търсят във всичко
оправдание за неуспехите си, но не и в самите себе си! Това бе истинската причина, хората в
такава степен да живеят в неудовлетворение, че забравяха кои са! Те отказваха да приемат,
че са такива, каквито са!
71
Богатство
Често Султанът решаваше, че някой има право да има повече, от колкото
притежаваше, защото създаваше впечатление, че е дорасъл да има късмет! Искаше да
помогне, влизайки в ролята на “добър джин”. Малко по-късно разбираше с огорчение, че никой
не е готов за да има късмет! Късметът идва при онези, които не го разбират като такъв, а
като нормално следствие от положени усилия. Никой, който е получи бонус в живота, без да е
участвал в играта, не разбира късмета си адекватно. Късметът му идва по начин, който
вместо да му помогне, само освобождава лошото в него, което преди това, не му е стискало да
изяви. Подтискал го е в себе си, като латентна обратна страна на себе си. Подобно на деца,
на които вместо надзор им е дадена свобода за определено време. Те някак автоматично
решават, че трябва да реализират всички забранени неща, които не са могли да направят до
сега, без дори за миг да им мине през ума, че биха могли да бъдат по-добри.
За тези, на които не им е оказвано доверие, да повериш нещо е предизвикателство,
което ги ласкае, но в същото време и възможност да преосмислят дали не са си живели подобре, като не са носили отговорност. Тези, на които дадеш материално богатство, също са
поласкани, но малко след това вече не са готови да се простят с имиджа си на просяци и да се
захванат за работа.
Богатството намираше дом, там, където материалното и духовното съществуваха в
хармония, независимо от количеството.
В изблик на безкрайно отегчение от материалните проблеми и предизвикателства,
Султанът реши да създаде място, където да събира духовни хора – хора творци. Направи
галерия, където се надяваше да привлече, както тези, които правят изкуство, така и тези,
които обичат изкуството. Знаеше, че ще дойдат и онези, които ще искат да търгуват с него.
72
Започнаха да идват различни творци. Хора, които по различен начин бяха изтълкували
вродения си талант или внушената им артистичност, като богатство, което се опитваха да
пласират, като отражение на самите себе си. Повечето от тях не поставяха под съмнение
своята уникалност, както и таланта си, като нещо неподражаемо и автентично. Всъщност
повечето, къде подсъзнателно или съвсем съзнателно, крадяха или копираха, други, които бяха
видели някъде, но не бяха толкова популярни или изкривяваха нечия идея до там, че тя да стане
неузнаваема и претендираха за авторство. Зад всеки Моцарт имаше стотици Салиериевци.
Малцина притежаваха нешлифовани диаманти на своята свръхчувствителност и таланта да
ги обработят във форма, в която да се превърнат в предизвикателство, без да променят себе
си. Подобно на хора, които получават внезапно материално богатство, които не загубват
разума си, така и тези осъзнали таланта рядко знаеха какво да правят с него и как да го
оползотворят най-рационално, без да се окажат негова жертва. Само “оцелелите” бяха
творци, защото “богатството” им, бе причина да пласират по-добре способностите си, а в
същото време други повтаряха до втръсване онзи пасаж, в които бяха открили своя псевдогений. Неспособността, да откриеш себе си и да си повярваш, караше някой непрекъснато да се
осъразмеряват с други, като по този начин изтъкваха своите достойнства, а в същност
подчертаваха само обратното.
Султанът се радваше на откритието си, че независимо как изглежда богатството на
човек, било то физическа красота, талант в някакво проявление на изкуство, пари или
материални ценности или наследство хората в еднаква степен са неспособни да го ползват,
така, че да изглеждат практични, а живота им да бъде по-добър. Повечето хора предпочитаха
да се посветят на онова, което им липсваше, омаловажавайки, това, което имат, с което, без
да искат го отричаха, а после го загубваха.
Всички правеха една и съща грешка, като решаваха, че това богатство е прекия път,
лесния път към тяхното щастие и скачаха в илюзии, където се изгубваха, докато, разберат, че
са го загубили.
73
Малцина разбираха мисията си, проявление на която бе и богатството им. Подобно на
красиво момиче, което избира лесния път на проститутка, за да вземе минимума /максимум за
нея/ от това, което това нейно богатство и предлага до момента, в който се превърне в
парцал и загуби всичко, така и повечето хора и в частност артисти, съумяваха да пропилеят
богатството си с дарбата на неудачници.
Султанът разбираше, че богатството на човек не само идва под определена форма, но и
в различно време и възраст се проявява по различен, автентичен и неподражаем начин.
Разбираше, че има хора, които верни на себе си, го откриваха и ползваха, а други дори не
разбираха, че го притежават или го унищожаваха от алчност или друг вид слабост, на която
бяха посветени. Оказваше се, че сред духовните хора има не по малко сноби от колкото при
тези посветени на материални ценности. Вече отдавна не го впечатляваха начините, по
които хората се обогатяваха, духовно или материално, защото това е бе естествен начин да
следваш съдбата и мисията си, така както я усещаш. В същото време не можеше да се начуди
на всички онези уникални проявления на човешката глупост, които лишаваха хората от
богатствата им.
Не можеше да разбере защо един човек изкарал с неимоверни усилия едно материално
благосъстояние, си купува скъпа и бърза кола, която натиска до краен предел и се убива като
куче само за да изпита някакво временно удоволствие от скоростта.
Не разбираше артисти, които веднъж разбрали стойността на таланта си, се
пропиваха в невъзможност да го превърнат в друг вид удовлетворение и щастие.
Султанът седеше във вътрешния двор на един от сараите си потопил крака в топлите
води на басейна и вдишваше с пълни гърди аромата на разцъфналите магнолии и
препрочиташе за пореден път “Али Баба и четиридесетте разбойника”.
74
Не разбираше, какво липсва в тази толкова стара притча за богатството, че хората да
не я разберат толкова векове еднозначно. Каква, в същност бе поуката от тази история:
“Че, едно богатство не се ли раздава, освен, че носи само неприятности свършва бързо, а
може и да те убие, колкото и добре да го пазиш. Раздавайки го, ти го претворяваш в други
богатства, които на практика го умножават!” Подобно на таланта, за който бе чел, че е
като кладенец, който ако не ползваш, се затлачва от само себе си и пресъхва. Колко просто
стигаше до извода, че човек трябва да открие богатството си и да го сподели с хората, които
обича и харесва - така става още по-богат и щастлив! Какъв смисъл може да има
богатството на разбойниците, закопано в пещера – какъвто нарисувана картина сложена в
килер или написана музика в чекмедже, неадресирано любовно писмо или несподелено чувство,
неизпята песен...?
Султанът не разбираше, защо и кой зъл гений е подредил всичко по толкова странен
начин, че най-голямото ти богатство, да е най-близо до теб и в теб и в същото време найтрудно откриваемо? Най-ценните ти способности – най-трудно приложими, най-ценните ти
чувства – най-несподелими? Може би, за да намериш някой, който да ги открие и така
радостта ти да не бъде попиляна, а споделена.
75
Параклис - храм
Напоследък Султанът си лягаше рано, отегчен до смърт от ежедневните проблеми,
които все нямаха свършване и не променяха с нищо положително бита, но гарантираха, поне
някаква сигурност, но ставаха все по уморителни за него. Те някак нямаха връзка с неговите
търсения, с неговите мисли, въпроси и отговори. Това, че бе оцелял в този полудял свят сякаш
не му бе достатъчно, да спи спокойно, още повече, че го спохождаха много идеи, с които би
могъл да го промени. Идваха му “карти”, но не знаеше как да ги изиграе и с кого?
Бе 2.00ч. Вън температурата бе паднала под минус 13 градуса. Панорамата бе
кристална. В нощта се виждаха всички светлини с парченцата осветени от тях. Студът
правеше всичко стъклено прозрачно и блестящо.
Султанът се събуди отново свръх-възбуден и провокиран от посланието на поредната
сексуална наслада: “Колко първично и завършено усещане за хармония, краткотрайно и
изпълващо, даващо смисъл, надежда, начало и край, вечност и смърт...” . За кой ли път лежеше
омекнал, с изпити сили между бедрата на вдъхновена от любовна страст жена, изоставен и се
опитваше да развенчае посланието на тази вечна притча за смисъла на живота. Защо
любовната наслада започваше при жената, там където при мъжа свършваше? Дали това не бе
изява на женското в него? Подобно на дълга връв мъжът започваше да навива кълбенцето на
страстта посветена на една жена и достигайки до своята кулминация, сякаш ѝ предаваше
намотаното и тя го грабваше, за да го довърши по нататък, до където ѝ стигнеше
въображението.
Сега подобно на жената, разтоварен от безумната страст, той започваше да вижда
картини, каквито тя му разказваше. Виждаше параклиса, който искаше да построи, за да
имат вечен дом близките му хора и най-вече майка му, която бе особено загрижена за това, в
предвид на възрастта си.
76
Никога до сега не бе мислил сериозно как би могъл да изглежда един такъв параклис и
сега го виждаше готов: Излизаше от земята в дебели стени от камъни и постепенно
преливаше в стъклен купол, който от вътрешната страна бе изрисуван със стъклопис от
екзотични цветя. От външната страна бяха оставени кукички, по които свободно се катереха
увивни розови храсти, които допълнително рисуваха със сенките си по купола, погледнати от
вътре. В дъното на параклиса имаше един единствен иконостас със статуетка на Дева Мария.
Всичко някак напомняше на къщата на Дева Мария, където Султанът бе ходил, но не бе успял
да зърне, а усещаше като обем и естетика. Представяше си параклиса в личния имот на майка
му, който свършваше, като във върха на триъгълник, притиснат от плавно издигащи се
хълмове. Там имаше една самотно дърво, което сякаш подсказваше, че мястото е свято. За
съжаление по каноните на религията не бе спазена посоката и това, го правеше невъзможно.
Чувството му, към майка му и всички жени, които бе обичал, по някакъв начин, обаче, не
съвпадаше с никакъв канон и никаква религия. Бе посветено единствено и в името на тази
невероятна женска нужда и способност да се отдадат на някого, когото обичат.
77
Музиката
Султанът обичаше живата музика и дивите цветя. Те бяха интегрирани в средата си,
бяха проявление на истинското значение на красивото, в неговия най-живителен смисъл.
Всичко друго бе компромис, без който той не можеше да живее.
Султанът обичаше да слуша радио и най-вече онези, които не спираха да пускат
неговата любима музика, която напоследък все по-често обявяваха като ”ретро”. Всъщност,
това бе музиката, която представляваше ренесанса ѝ и която по някакъв начин бе
първоизточник на всичко, което сега слушаха хората. Музиката от двайсетте години на
миналия век, когато се ражда технологията на звукозаписа и до преди двайсет години, когато
се стигна до пик в нейното жанрово размножение и започна да се изражда в самоцелно
преповтаряне, до пълна и общодостъпна безвкусица за сетивата. Музиката става роб на
възможността си да се размножава и някой да печели от нея. Не случайно никой не танцува и
не пее тази нова музика, както това ставаше някога и продължава да се случва, там където
все още е жива.
Имаше една радиостанция, която успяваше да подреди любимите му хитове по такъв
начин, че той не успяваше да заспи дълго вкопчен в хармонията от музика и мечти. Тази нощ
той отново се измъкна от семейната постеля и се оттегли на дивана при уредбата, замислен
около факта, за човешкият гений, който така бе подредил ценностите на света, че да
гравитират от една страна около жената - символ на живота и от друга на мъжката любов,
изразена във всичките му дейности.
Чуваше музиката, не като послание от Бога, а по-скоро като такова на хората,
предназначено и единствено достойно за боговете. Певци на мечтите и копнежите на хората
по света.
Прииска му се да сложи всичко това под един покрив, така както го носи в душата си цял
живот и се моли пред олтара на живота, всеки път когато срещне красивото и доброто с
надежда, да го има. Дали в древните храмове не е звучала музика?
78
Двуполовата същност на човек
Султанът разбра, че в същината на всеки човек живее двуполова сетивност, която, ако
бъде ощетена, независимо в коя половина, го превръща в нещастник. Един мъж, реализирал
мъжките си потребности остава нещастен, несподелил слабостите си. Една жена,
реализирала своята женска слабост, остава нещастна без да е проявила характера си.
Султанът продължаваше да пришпорва тези свои мисли и така стигна до извода, че
всички тези ценности по някакъв начин са алтернатива за съвременния свят и си представи
голям храм, но вече на върха на една забравена местност – “Маркова стъпка”, където имаше
останки от някаква крепост, с неизвестен или може би незначителен за историята произход.
Тя гледаше към долината и се виждаше отдалече. На върха ѝ, си представи храм, който
подобно на предишния излиза от камъка и който има четири купола в четирите посоки на
света във формата на листенце на лале със събрани върхове в халка, от която излиза лазерен
лъч пробиващ небето, като стебло забодено в космоса. В средата на този храм има кръг
ограден в тежък парапет в четирите края, на който има колони с четири мадони осветени от
греещ в средата огън и от процеждащата се през халката на тавана дневна светлина. Около
този парапет имаше седящи места за медитация, където посетителите загледани в
статуите и огъня можеха да размишляват за загубената си или забравена част от своята
същност, заслушани в подбрана музика за любовта от цял свят. Представяше си как този храм
ще събере в себе си, всички онези хора, които имат нужда да споделят болката си и правейки го
ще открият друг човек, заради който си струва да открият занемарената си половинка.
Представяше си как всички религии най-сетне ще намерят покой и сили да се смирят пред
шанса да открият приликите си и да се посветят най-накрая на добруване.
В присъствието на такива големи идеи Султанът живееше с усещането, че е на този
свят, без той да го заслужава, чувстваше се чужд и безполезен. Цял живот се опитваше да
направи хората по-щастливи, а те му завиждаха, да създава красиви неща, а те го отблъскваха
с лош вкус и посредственост.
79
Опитваше се да ги направи богати, а те му отвръщаха с безхаберие и комплекси. Имаше
проекти и идеи, които биха могли да променят страната, в която живееше, а защо не и света
като цяло, но силите, които имаха интерес света да е лош бяха много повече като количество,
на което нищо не можеше да се опълчи. За щастие силите напоследък им се изчерпваха и той го
усещаше като шанс да извади собствените си козове. Разбираше, че колкото и вода да изпиеш,
все идва момент, в който и една капка може да те удави.
Султанът бе разбрал едно много важно нещо от живота си – да не подминава любовта
във всичките и форми, както и красотата и добротата. Те искаха да бъдат забелязани,
ухажвани и да направиш нещо в тяхна чест, което от своя страна го даряваше единствено с
усещане за щастие и удовлетворение. Когато някой го харесваше, то той не искаше от него
нищо друго, освен да е по-добър, както когато някой не те харесва те подтиска с усещането
ти, че иска от теб да бъдеш лош или най-малкото да минеш на другия тротоар. Ако отделяше
повече време на тези, които обичаше и го харесваха и намираше сили да страни от другите
живота му добиваше смисъл и ставаше значително по-приятен. “Колко вода можеш да изпиеш
преди да се удавиш?”
Жената е примитивно същество, си мислеше Султанът, без да иска да я обиди, а
защото, стига да я обичаш, жената можеше да превърне живота му в щастие. Жената има
вродено усещане за творчество и дарбата да сътвори нов живот, което често не осъзнава. С
тази именно дарба комплексира мъжа, който цял живот се опитва да открие подобна
възможност и за себе си, но в същност може да променя единствено средата. Жената
притежава дарбата, но не може да я реализира без мъж, а мъжа има дарбата да създаде
условия за плода да порасне, но не може да я реализира без жена. Жената има дарба да създава
нов живот, а мъжа да го съхранява.
Загледан в картините от петнадесети век Султанът не можеше да разбере чие усилие е
по-гениално – на този, който ги е нарисувал или на всички онези, които са ги съхранявали
толкова време. Истината е в това, че творбата трябва да бъде такава, че да има смисъл да
бъде съхранявана възможно по-дълго.
80
Жената си подсигурява илюзия за вечност, когато роди и отгледа децата си, а мъжа,
когато сътвори житейски модел, който да пребъде. Жената цял живот се учи от мъжа, а той
от своя страна от нея. Те са огледалната възможност един за друг да видят себе си.
Заклеймявайки някого, ставаш като него и поощрявайки някого, го променяш.
Подобно прост изглеждаше и самия живот – искаше да бъде изживян!
Мислеше за това как може да накара някой да се помести, за да му каже, че е седнал на
богатството си, без да го забелязва. Когато все пак го направеше, за благодарност, човека
избягваше възможно по- далече от него, защото придобиваше авторски права върху
откритието на собствеността му и това, че то в същност вече не бе негово. Никой не искаше
да дели собственото си богатство, та макар и да не го е открил сам, а именно в това бе
уловката, защото само когато го разделиш с любимите си хора, то придобива истинска
стойност. Ако хората не бяха приели златото за ценен метал, то щеше да се въргаля като
камъчетата сега. Познаваше такива хора – те събират камъни и може би, са най- богатите на
света, но преди това се опитват да прочетат посланията им и да научат нещо от
вечността, от където те идваха. Златото няма послание, освен ако някой златар не го е
изваял. Може би това е отговорът - хората отказваха да бъдат образовани, защото така
имаха по-малко въпроси, на които да си отговорят, а и къде по-лесно бе да си купуват готови
отговори вместо да си ги търсят.
“Колко вода можеш да изпиеш преди да се удавиш?” – колко трябва да живееш, за да
разбереш смисъла на живота?... Не ”колко”, а ”как”?! Някой го разбираха твърде рано, защото
някой им казваше и си живееха, а други смятаха, че ще разберат и така и нищо не разбираха.
Султанът знаеше, че такива хора има – “знаещи”, но трудно се стигаше до тях, защото
те сами избираха пътя, по който да ги намериш и стигнеш до тях и то само ако го пожелаеха.
Човек трябва да е подготвен за тази среща, да е помъдрял за нея, да е натрупал опит и когато
тя се случи да знае какво да попита или най-малкото да може да изтълкува правилно това,
което ще чуе за себе си.
81
Нещо като голямата любов, чрез която човек може да се промени позитивно или ако не
е подготвен да потъне в забравата на неизвестността. Любовта като сексуално привличане
се оказваше най-примитивния начин, по който хората се събираха, но и най-лесно развалящата
се магия в това отношение, твърде нетрайна, за да се вземе на сериозно. В повечето от
времето тя представлява просто един миг, който има много голяма енергия и създава
преувеличени спомени и огромни илюзии, но пред всички мигове, които човек може да преживее
тя не струва пукната пара. За съжаление хората често се вкопчват в този миг, като някакво
върхово свое постижение и спират да търсят, да общуват и накрая се загубват. Именно в
такъв момент си готов да откриеш себе си, чрез някой, който “знае”.
Султанът си мислеше за това, че когато му омръзне всичко, което сега имаше и заради
което трябваше да прави постоянни компромиси, ще е най-добре да се оттегли, така както
смъртта по естествен път отвеждаше хората, там от където са дошли – при своето
съвършенство – детството и утробата – вечността.
82
Дарба и талант
Султанът разглеждаше произведения на изкуството и колкото по-често го правеше,
улавяше нещо гнило в този самоцелен способ да се запълва празното пространство или
запълване на обема с отнемане на излишното. Все по-често се чудеше защо творците,
сътворили една или друга скулптура, са спрели в отнемането на пошлото до край. Това го
накара да размишлява върху дарбата и таланта като две различни неща.
Дарбата е онова усещане, което те прави подвластен на някакъв вид естетическо
предизвикателство. Това в природата си не е нещо завършено, а послание към този, който я
притежава. За да стане талант, трябва да я овладееш и подчиниш до такава степен, че тя да
се превърне в още по-достъпен начин за общуване от обичайния. Да можеш чрез нея да говориш
за нови неща и да кажеш, нещо автентично. Забелязваше, че много творци ги задоволява
просто да си играят с вече готови неща, като ги преподреждат, други крадяха направо от
природата, трети просто си изливаха душата, без оглед на това как ще бъдат разбрани,
търсейки по този начин съмишленици. Тези които успяваха, бяха малко защото, дарбата
подобно на едно семе, носеше в себе си качествата на плод, който обаче за да се получи имаше
нужда от много повече неща, като почва, климат, грижа и не на последно място някой, който
да го оцени. В противен случай всичко отиваше на вятъра!
Султанът започна да среща такива хора и бе поставен пред дилемата - дали да им каже
мнението си?Той съзнаваше, че за да си истински творец, /което произлиза от самия господ –
природа/ трябва освен да разбираш нещата, да осъзнаеш и смисъла да ги променяш. Когато
ставаше дума за обработване на материал, трябваше да проникнеш в него до такава степен,
че той да стане по- използваем от първоначалния си вид. Когато ставаше дума за духовно
творчество, трябваше да разбираш смисъла, защо да променяш дадена ценност и ако го
направиш да можеш да понесеш отговорност за това, което си направил. Ако просто искаш да
оприличиш всичко на себе си, рискуваш да станеш друг – жертва на материала, който
преправяш – нещо като Франкенщайн, който убива създателя си.
83
Запозна се с един журналист, който бе катастрофирал в опита да си да общува
пълноценно с хората. Очевидно искаше прекалено много от тях и бе крайно разочарован, че го
отбягваха. Бе започнал да пише, за да подреди впечатленията, които бе събрал чрез тази
работа и някак забравяше да сложи себе си в тази, иначе напълно субективна картина.
Издаваше тези “картини” и дори прописа стихове – римирани самоотричащи се неща, които
можеха да доведат до самоубийство някой, който наистина имаше нужда от това. А дали
самият той не се самоунищожаваше по този начин. В дъното на подобна публичност винаги се
криеше самоотричащата се и отричаща всичко концепция “Е, и?!”
Човек откривайки своята свръхчувствителност не открива нищо, а част от себе си и
някои смятат, че това е уникално – Уви! Уникално е да успееш да опитомиш тази своя
уникалност и да я превърнеш в символи, които да носят позитивизъм, за тези които ще ги
разчетат. Хората имат нужда от причина да са щастливи и да живеят, и такива символи
търсят, както и посланията им, а не които им показват улица без изход и от двете страни –
безизходица. В същност, този мой познат имаше усет за улици без изход! Успяваше да превърне
всичките си красиви спомени и усещания в сметище. Имаше талант за това и Султанът не
знаеше дали е уместно да му го сподели. Това, че животът е за живеене и че всичко има смисъл,
ако е в контекста на нещо друго, а не просто така – за да го има. Дори една звезда има смисъл
в иначе черното небе, защото нарушава усещането за отсъствие на надежда и чрез себе си
разказва за милионите и сестрици, които не можем да видим. Всяко чувство има смисъл, ако
има адрес и в този смисъл обратното е по-добро – да имаш адреси и несъвършени съшити с
бели конци послания, от колкото обратното.
“Пътят към ада е покрит с добри намерения!” – гласи една поговорка. Много хора се
бяха отправили по този път! Султанът отказваше да се съгласи с мнението, че докато има
човешки слабости, все ще има други хора, които да спекулират с това и да манипулират
наивниците, но все още не намираше изход.
84
Трябваше да намери алтернатива, та дори да я използва само за себе си. Търсеше
концепция, с която поне да спаси собственото си творческо бъдеще. Ако не проумяваш
собственото си творчество, какъв е смисълът да го изразяваш и шанса друг да го разбере.
Творчеството е възможност да общуваш с хората във вечността, което от само себе
си изисква най-малко две нещо – да бъдеш до краен предел искрен и да откриеш общочовешки
истини във времето си, които биха имали смисъл в друго от твоето време.
85
Къде бъдещето се пречупва в минало?
Понякога Султанът усещаше мислите си като врабче, което с пукването на утрото се
впуска енергично да търси трохички за своето оцеляване. В същото време мечтите и
радостта му по скоро свързваше с полет на орел, който има свободата да избере безопасно
място за гнездо, високо в скалите, където да живее и притежава гледна точка, от която
вижда лесно плячката за своето оцеляване. Все по-трудно му ставаше да повярва, че из между
хората има “Орли”, защото хоризонта на мечтите им все по-често се приближаваше и
загубваха панорамата на възгледите си, редуцирани до прости потребности.
- Елате пак в понеделник! Елате пак в понеделник! Елате пак в понеделник!... – викаше
жена на средна възраст в рамката на отворен прозорец от втория етаж на лудницата.
Оставиха колата пред лудницата, която бе в края на града. Султанът тръгна след
сянката си, стъпвайки в стъпките на двама влюбени, които единствено бяха си направили
труд да отидат с него до замръзналия водопад. Младият мъж правеше стъпки в дълбокия сняг
за момичето, което обичаше и което искаше да отиде непременно по-близо до водопада, а
Султанът вървеше отзад и стъпваше в техните стъпки и сякаш, те го водеха, а в същност
идеята бе негова. Всеки отиваше за нещо свое, което го мотивираше. Защо отиваха? - Всеки си
имаше причина, скрита зад безумната цел. В този момент, бе по-важно да вървят. Младият
мъж, бе щастлив, защото можеше да води, да отъпква пътеката, където да стъпва
любимата му. Тя бе щастлива, защото отиваше на красиво място водена от любимия си.
Султанът вървеше, защото те бяха с него. Усещаше, че всяка лудост на този свят има смисъл,
само ако е посветена на любов. Те лудуваха заради собствената си любов, а той, за да разбере
дали все още е способен на това – да лудува и да е влюбен. Султанът си мислеше, че ако сам бе
тръгнал към този водопад, навярно щяха да го вземат за луд, ето защо и лудницата бе тук!
Сега обаче бе с двама влюбени, които му служеха за алиби, макар да изглеждаха не по-малко
неадекватни. Много по-трудно щеше да обясни, че водопадът го е ухажвал от височината си и
той е решил да се подаде на изкушението да му се наслади в неговата зимна одежда.
86
Мястото се намираше на един час път нагоре, в едно дере от скални образувания и
вървяха по дъното на замръзнала река. Високо, в края на този каньон от една отвесна стена,
над петдесет метра, се спускаше замръзнал устремът на една река, превръщайки се в огромен
монументален къс лед, който увисваше и протягаше капки, към дъното на пропастта, където
бе образувал ледени ръце, които от своя страна се протягаха нагоре. Цвета на леда от бял
ставаше тюркоазено зелен. Султанът искаше да снима тази красота, да си я вземе.
Тя бе като символ на самата любов, която временно по някакви трети причини се
втвърдяваше напук на естествената нужда да изтича. Втвърдяваше чувствата, надеждите,
мечтите, желанията, до момента, в който не се откърти от височината на претенциите си
и тежестта на обричането, разбита на малки частици илюзии или не се разтопи под
влиянието на онази трета причина, която го бе формирала и се превърне в изтичащи случки и
надежди.
Нищо не си взе. Остави единствено един спомен за себе си в живота на влюбените и
спомен за тях, в себе си в подножието на водопадът, който бе станал символ на присъствието
им тук. Леденото образувание не бе нищо трайно и не представяше реалистично водоскока и
причините му да съществува, както това не се случва и при хората.
Всички символи на тленност само подсказват да сме по-умни, в желанието да разберем
себе си.
- Елате пак в понеделник! Елате пак в понеделник!... - продължаваше да вика лудата
жена от отворения прозорец на лудницата. Качиха се в колата, а тя запя със страхотен глас,
сякаш, за да предизвика вниманието на Султана:
- Шофьорите, са като ято...! – после една служителка я дръпна и затвори прозореца.
Султанът си даде сметка, че полудяването е онзи момент, когато хоризонтът на
мечтите ти се върне назад до там, че миналото ти става бъдеще. Там обаче липсват звезди,
по които да се ориентираш и започваш да боксуваш, като развалена плоча.
87
Дарбата все още не е талант, когато не е опитомена, когато не е поета
отговорността за тази промяна. Подобно е състоянието при любовта: Тя е дарба за някой, но
често си остава такава, а понякога те убива! Нещо като живота, който е най-голямото
недоразумение, което, ако не можеш да овладееш довежда до едно още по-голямо – смъртта,
изчезването.
Султанът обичаше в детството си да гледа уестърни и приключенски филми и така и
не бе си отговорил на един въпрос: Защо главният герой, който рискуваше многократно
живота си, заради някоя жена, в която се влюбваше в края на филма си тръгваше и я
изоставяше? Очевидно има хоризонти, които са достижими, мечти, които можеш да
преживееш по няколко пъти, а има други, при които това е невъзможно. Едно красиво пътуване
може да бъде повторено, но едно красиво споделено преживяване не може и именно то, те
променя. Кара те да се чувстваш жив и да имаш усещане, че си извървял някакъв път, че си
еволюирал, че все още имаш шанс, отново да си влюбен, че не си загубил стойността си, за себе
си и другите. Трябва да продължиш!
Достижимите мечти, са просто репетиция по пътя на към единствената
недостижима мечта на живота ти.
Имаше много жени, които Султанът харесваше. Но все още не разбираше магията на
тази красота. Наблюдаваше едно младо момиче, което флиртуваше с един също толкова млад
мъж и се замисли над стойността на женската красота.
Женската красота е кодирана в нейната външност – ефирна, нежна, предизвикателна,
но това, което я прави красива съвсем не е единствено външността. Женската красота се
изразява в това умение на жената, да прави хората около себе си щастливи и да роди дете.
Така да манипулира мъжете и средата около себе си, да проявява характер и
последователност, че те да имат причина да се чувстват полезни, като ѝ помагат и ѝ
създават усещане за сигурност, за да може да отгледа децата си. Една красива жена съумява
да привлече на страната на каузата си, много хора, които в една или друга степен ѝ помагат,
да изпълни призванието си.
88
Тази красота изисква много качества и умения, които в никакъв случай не са даденост,
дарба, която трябва да бъде усъвършенствана до степен на магнетично, харизматично
излъчване. Някога един мъж заедно с фамилията си е бил достатъчен за да може жената да е
сигурна, но днес когато фамилиарния начин на живот е все по-рядко явление, жената търси
възможност навсякъде и непрекъснато, до момента, в който не намери, достатъчно.
За съжаление всяка добра идея и религия е ценност, която придобива позитивен
характер само когато е изповядвана от достойния човек. Това се отнася и за жените – красиви
са единствено тези, които запазят достойнството си.
Едва ли има по-изпълващ и всепризнат символ от този на “жената майка”, но той няма
реална стойност преди жената да се реализира в такава.
“Обичам те!” – означава, че “тя” или “той” е достоен за уважение и харесване, което
предполага, че е възможно да направят нещо заедно, че може би имат нужда един от друг и
нищо повече!
Султанът усещаше жените и красотата им зависеше от това, колко мечти са способни
да родят в разглезеното му и претръпнало от случки и обрати въображение. Понякога
откриваше красива жена и осеменен от мечтите ѝ, поемаше да ги осъществи и тогава
можеше да каже, че е единствено щастлив, подобно на жена взела семето на мъжа по пътя в
създаването на нов човешки живот.
89
Любовта
Султанът често размишляваше защо така неистово и страстно търсеше любовта?
Какво в същност представляваше това чувство? Какво му даваше и какво му взимаше и защо
така силно го обсебваше?
Не е ли любовта просто усещане за взаимност, което те измъква от натрапчивата
идея за самотност и безсмисленост. Споделено желание за действие, напук на усещането за
безполезност. Колкото по-деен е човек, толкова по-голяма нужда има да е влюбен, за да има
атмосферата да реализира идеите си. На някои хора им стига да са влюбени веднъж и това
осмисля живота им. Те изхабяват въображението си и осмислят всичко, чрез тази любов, като
в последствие започват да я хранят така, че тя охърбавява до степен на пълно безразличие,
към самия себе си.
Други никога не разбират за това чувство, като го бъркат с нюанси на глезотии и
прищевки, защото се оказва, че са влюбени преди всичко в себе си. Като вампири изсмукват
жизнеността на партньора си, като с безкрайни претенции, очакват да получат освен идеите
му и тяхното осъществяване на тепсия. Това са хора, които нямат способност да измислят
нищо за себе си, камо ли за друг.
Има и хора при които идеите са като гейзер, които само подсказва за огромни
тектонични процеси, които се случват в дълбините на душата им. Те имат нужда от любов,
за да раздават експлозиите на вдъхновение, които имат енергия достатъчна да задвижи
закърнялата същност на много хора. За тях любовта е прекрасна възможност да се раздават.
Очевидно в тази игра – любовта, има хора, които я обичат само защото могат да
взимат, без да дават, други участват, за да взимат и дават, а трети само за да пласират
натежаващата си емоционалност. Пътуването от едната крайност до другата
представлява духовния живот на един човек.
Любовта, са крилата на духовността.
90
Посредствеността
Често Султанът размишляваше над своята уникалност. На какво се дължеше това, че в
голяма степен бе успял да се измъкне от посредствеността и да бъде различен. Не смяташе, че
това е резултат от свръх амбициозност в тази посока – никога не бе правил нищо, за да е
различен от другите, а в последна сметка това се оказваше достатъчна причина да не може
да се чувства уютно в никакво масово общество.
Посредствеността и спасението от нея, се оказват първата крачка в решимостта да
се самоопознаеш и превърнеш в това, което си. Отказвайки се от всички евтини удоволствия и
развлечения, ти почистваш полето на своето възприятие. Отказвайки се от своята
първичност, ти заявяваш претенциите си към един друг свят и ценности, към които искаш да
се причислиш. Реално не се причисляваш, но поне си в коридора с възможности и си осигуряваш
право да избираш. Изборът може да продължи цял живот, но това е по-малко страшно от
това да избереш неправилното, с оглед на ползите, а после да приемеш и неговите негативи и
да се окажеш в улица без изход или да нямаш избор.
В живота става така, че избирайки едно нещо, едно място, едно време, всъщност ти
избираш да се откажеш от стотици други възможности, които в повечето случаи са много подобри и в това е драмата на избора. Винаги изборът е в една или друга степен погрешен и
затова, най-добре е да го правиш само в краен случай, когато обстоятелствата не позволяват
друго и то със съзнанието, че не правиш конкретен избор, а по-скоро, че не искаш да приемеш
възможности, такива, каквито са. Много рядко животът изисква нещо, което не си струва
съответния компромис.
Отивайки на футболен мач, се присъединяваш към тълпата, пласирайки инстинкта си
за стадна принадлежност, присъщ на всички слаби хора, които в стадото намират псевдосигурност. Когато, обаче, при меле няколко човека едва не умират, други получават контузии и
ако не си ти, излиза, че при толкова много хора, това е в рамките на допустимото, но ако ти
91
или твоето дете се окаже премазано...?
Запитай се какво правиш там? Можеш ли да живееш без този излишен риск? Нужно ли
ти е да пласираш стадни комплекси, при положение, че си решил да бъдеш себе си.
Когато отиваш на рок концерт на някой стадион, където нещата са аналогични и
преследват основната цел да станат отдушник на масовата агресия, отново се оказваш в
среда от екзалтирани хора, които в повечето случай са решили да станат част от някаква
духовна материя, поради липса на друга - на своя, която могат да отстояват.
Това недоразумение произтича от потребностите, които имат хората и многото
начини, с които се опитват да ги заменят. Когато имаш нужда от секс, често се споменава за
любов, но това няма нищо общо с обичта. Имаш нужда от почивка или развлечение, но често
пъти става дума просто за разнообразие. Имаш нужда от общуване с други хора и отиваш
там където са много, но там си още по- сам.
Подобно на лекарствата, които приемаме, когато сме болни, които имат нужда от
прецизна дозировка, така и душата на човек има нужда от различни дозирани количества,
разнообразни емоции и развлечения – нито повече нито по-малко! Осредняването, или
дозирането на емоциите, от които имаме нужда създават измамно усещане, за
посредственост – нещо като да решаваш задачи, но на гърба да има верните отговори!
В действителност количеството и качеството на емоциите се определят от
съответните нужди и по някога това означава да се отиде до съответна крайност и тук вече
застава въпроса за количеството – мярката, но това съвсем не означава, че някаква
посредственост би свършила работа. Слабите лекарства употребени неправилно не са помалко вредни и безполезни от силните, в неправилна дозировка.
92
Изборът
Султанът се опитваше да избяга от посредствеността и да разбере защо хората
толкова се пристрастяват към нея. Все по-ясно му ставаше, че животът предлага една
единствена възможност на хората, от която произтичат всички последствия – изборът!
Тази способност да избираш едно и да се отказваш от всичко останало или отлагайки
избора си да печелиш време, наслаждавайки се на многообразието в предлагането – всичко
зависи на какво ще си заложил, когато топчето влезе в канала на съответното число и цвят
на ролетката. Този избор определя или предопределя следващото ти залагане и т.н.
Когато става дума за избора на жена или на мъж, въпросът е най-комплициран. Някои
твърдят, че изборът се прави от жената, други от мъжа. Някои твърдят, че “Мъжът избира
жена, която вече го е избрала!”
Мъжете търсят жена, която маже да запълни достатъчно пространство от живота
им, така, че да им остане лично пространство. Жените търсят мъж, който да им подсигури
максимална сигурност, за най-дълъг период от време (време за отглеждане на децата – света
на мъжа). Мъжете обичат крайностите и залитат, но обикновено го правят, за да затвърдят
принципите си, да преоткрият това, което вече имат. Жените, обичат крайности само
когато нещо не е наред и бързо се връщат в лоното на собствените си вкусове и
предпочитания. Посредствеността подобно на средата в едно стадо, се оказва найпредпочитано място.
93
На предела
Султанът често размишляваше и над себе си. Какво означава всъщност да си главния
везир в едно царство, където се случва какво ли не и в същото време, всички да очакват от теб
да решиш съдбата им, да вземеш решение вместо тях...?
Много пъти Султанът размишляваше над своята власт. Не разбираше напълно, защо я
притежава, когато за да бъде щастлив му трябваше толкова малко. Не разбираше защо
хората имат толкова богата палитра от сетивност, а когато се опитат да я овладеят,
добиват мъдрост, която от своя страна ги кара да се чувстват безсилни и незначими. Когато
имаш какво да кажеш и за теб това е важно, няма кой да те чуе, а когато разбереш как да те
чуват, вече не ти се говори. Когато откриеш смисъла на живота, хората те убиват!
Защо със всяко добро върви ръка за ръка нещо лошо? Защо когато си бил влюбен веднъж
продължаваш да си подвластен на това чувство? Защо след всяко удовлетворение, идва
неизбежното разочарование? Защо когато харесваш нещо се опитваш да ти принадлежи или
да го промениш? Как да усмириш демона в себе си или защо да го правиш? Как да помогнеш на
някого без да му навредиш?
От един филм Султанът научи стара индианска притча: “Една жена вървяла през дълбок
сняг и намерила замръзнала змия. Взела я и я занесла в къщата си и я излекувала. Когато
змията се съвзела ухапала жената и тя, малко преди да умре я попитала: - Защо ме ухапа след
като ти спасих живота? Змията отговорила: - Когато ме намери, ти знаеше, че съм змия!”
Дълго време Султанът не искаше да повярва, че е чул тази басня. Тя влезе в съзнанието
му и не можеше да я прогони въпреки усилията си. Колкото повече жени познаваше, колкото
повече откриваше жената в себе си, Султанът добиваше впечатление, че света е жена непредсказуем, флиртуващ, съблазнителен, коварен и нелогичен, абсурден, самоотричащ се,
суетен, праволинеен, отворен, плодовит, жесток, мазохистичен, болезнен, тъжен и по своему
весел, с наметало от мигновения.
94
Светът бе създаден да бъде обичан и оползотворен, изхабен, оплоден и захвърлен! Защо
иначе, щеше да е толкова неистово красив, добър и изпълващ?
Красивото и доброто вървяха ръка за рака, заедно с пошлото и грозното.
Двете природи в Султана, трябваше да заживеят в очакване, в мълчание и търпимост.
Започна да става все по-мълчалив. Очевидно бе натрупал опита необходим да бъде
самотен! Повечето хора общуваха, защото бяха самотни, неуверени нито в себе си, нито в
това, което вършеха, но когато се пребореха за своето “Аз” ставаха самотни. В очите на
другите ставаха някак безполезни всезнайковци, което ги обиждаше и затваряше до степен на
пълни отшелници.
Султанът все още не бе готов да бъде отшелник, все още не бе намерил жената на
живота си! Всички до сега му помагаха да живее, а никоя не бе влязла до толкова в съзнанието
му, че да си струва да умре за нея.
Знаеше, че тя е някъде и го очаква цял живот, да събере опита си и да я направи
безпаметно щастлива, а тя от своя страна да обезсмисли всичките му начинания, до степен,
че да заживее изцяло заради нея!
Султанът бе открил мъжа в себе си!
95
Мъж
Имаше една древна поговорка, на която Султанът гледаше по-скоро като на игра на
думи, а не като житейско кредо: “ Може да е невъзможно да имаш всички жени на света, но си
струва да опиташ!”
Някои твърдяха, че е римска, а други тяхна, като всичко общочовешко.
Султанът не общуваше много с мъже още от детската си възраст. Бяха му някак скучни.
За него един мъж представлява най-просто съвкупността от неговите умения или тази да ги
усвоява, пласира или не. Един мъж общо взето представлява неговата професия. Един мъж е
шофьор, магазинер, професор, инженер, монтьор, електротехник, художник, лекар, режисьор и
т.н.
Бе забелязал , че мъжете избират своя професия и хоби, на което да се посветят, а
някой избираха и жена. В работата си пласираха възможностите си, в хобито комплексите си,
а в жените невъзможността да живеят сами. Общото бе и това, че го правеха така, че да не
се тълкува като тяхна слабост. В някакво съперничество, те можеха да мерят и да се
състезават, но не можеха да се забавляват и често търсеха алкохола, като първи другар в
груповото си самоунищожение като хора.
Имаше мъже, които имаха много жени около себе си, но те някак бяха зарязали мъжкото
в себе си – бяха избрани! Бяха открили женската способност да се самозадоволяват и
забавляват до толкова, че да го правят с други, само ако това предвещава нови усещания и
хоризонти. Бяха открили, че освен да бъдат част от множеството, могат да бъдат самите
себе си.
Султанът намираше някаква обществена манипулация, която правеше мъжете
социално безпаметни, за да може като притежатели на енергия, да бъдат по-лесно
управлявани. Който се вържеше на това внушение, търсеше изява на способностите си по
скоро за да се хареса на другите, а не заради себе си и това го правеше безличен и еднопластов.
Човек, на който не може да се разчита, повече от това, за което се представя.
96
В казармата, където, по правило се пречупваше човека в мъжа, в полза на “по-висшите”
идеи на обществото обикновено се формираха и истинските мъже. Те устояваха на
изпитанията и запазваха себе си, като не споменаваха за способностите си. Иначе казано се
правеха на луди и така никой не ги закачаше за нищо.
Подобен трик правеха и умните мъже в живота. Те не парадираха с нищо в живота си и
това, което правеха винаги имаше по-голяма стойност от това, за което други парадираха, а
в действителност никога не постигаха. Едно мъжко неписано правило гласеше, че никой не
може да се надскочи и няма значение колко си голям, а с кого ще се мериш!
С течение на времето, Султанът стигна до извода, че най-мъжественото в един мъж, е
неговата смелост и способност да отстоява думата си. Тогава всеки мъж имаше достойно
място със своите способности, независимо, дали е дребен или гигант, учен или клоун. Научи го
разбира се от избора на жените.
Глупавите жени избираха по това, което мъжът им показваше, че умее и обикновено по
материалното му изражение, което обикновено си бе постановка, която в своята природа е
женски номер. Умните жени съдеха за мъжа единствено по това, което правеше и умението му
да се справя в различни ситуации. Знаеха, че живота е постоянно изпитание, в което един мъж
трябва да бъде изобретателен и способен във всичко и често това, за което се представяше,
се оказваше доста незадоволително.
Султанът бе открил и женската способност, с която жените умело използват мъжете,
когото не намират подходящия, подобно на богомолки: Те задържаха някого по-дълго, за да
използват някое негово умение, което ги устройваше за известно време и после го захвърляха.
Някой добиваха материална сигурност, други раждаха дете, някой си намираха компания и т.н.
Това бе трик, с който и те се приспособяваха към средата на все по феминизиращия се свят.
Този трик обаче устройваше повечето мъже, защото така, те не загубваха личната си, мъжка
свобода и я отдаваха на мъжките си компании и забавления, като лов, риболов, футбол и
всякакви видове егоцентрични занимания. Малко мъже намираха половинка, която да ги
допълва в действителност.
97
Султанът рядко харесваше истински мъже и още по-рядко ги срещаше! Дори и те бяха
такива само ако ти трябват за нещо конкретно в противен случай услужливо живееха заради
някоя жена, която разваляше приятелството им. Истински мъж можеше да бъде единствено
онзи, който не зависи от жена и е сам в желанията си и избора си.
Султанът в детството си, бе пробвал един спорт като алпинизма, където бе открил
всички тези закони на мъжката природа. Когато предизвикаш живота по начин, в който всичко
представлява въпрос на живот и смърт, тогава разбираш, кой на какво е способен и къде в
приоритетите се намират жените. Имаше мъже, които се жертваха за другите, имаше
такива, които се жертват за приятелите си, други за жената, която обичаха или водеха със
себе си, имаше такива, които гледаха да спасят единствено собствената си кожа и такива,
които не го правеха – бореха се до край, заради себе си в името на тези, с които бяха тръгнали
с него, които му се бяха доверили! Това бяха мъжете, които харесваше Султанът, те бяха
неговите кумири и учители.
За негова собствена изненада, познаваше много повече жени, способни на такова мъжко
поведение от колкото мъже, титуляри на тази способност.
Напоследък комплексите на мъжете стигнаха до там, че те все по-често разговаряха за
основния си проблем, който очевидно ги засягаше, по отношение на тяхната сексуалност – за
размера! Мереха си ги и така и не разбираха къде се намират в скалата на своята “сила”.
Истинският отговор, обаче, отново бе при жените, защото само те можеха субективно да
преценят какво им върши работа. Колко смешно звучеше, факта, че мъжете, са се оставили в
един от най-важните им проблеми да се самоопределят, чрез мнението на жена. Разбира се
жените казват: “няма значение” – от толерантност към другия пол, но и тогава мъжете не
разбират “Колко?”, а когато жените кажат: “ има”, мъжете отново не разбират “Колко?”
Истината отново е там, където не я търсят мъжете: Жената иска да бъде изпълнена
и това най-вече означава: “Колкото трябва” или “Колкото имам нужда”, но не по отношение на
това, което си мислят мъжете, а по отношение на тяхното удоволствие и чувство за
пълноценност.
98
Най-често това, за което си мислят мъжете е утробата, с която се осъразмеряват, а
жените разбират, като мисълта за един мъж, изпълващо живота им съвкупление на мисли и
тела в името на някакво обозримо бъдеще, подобно на дете.
Султанът бе разбрал това и се радваше на различен вид женски симпатии, сред които
нямаше и помен от недоволство, защото успяваше да запълва емоционално потенциала на
всяка една жена, която си струваше. Така и не бе разбрал, колко в това отношение му
помагаше “размера” или му пречи. Бе разбрал, че размера има значение когото, той пасва на
жената отсреща в другите случай тя просто бе неподходяща.
Напоследък жените станаха доста по независими и това драстично промени критерия
им за мъжете. Увлечени в свободата си, те загубваха женствеността си и търсеха други
форми за забавление, но колкото повече пари влагаха, толкова повече се отдалечаваха от
истинските си желания и най-вече от жената в себе си. Мъжете не ги забелязваха! По скоро ги
забелязваха до толкова, колкото им бе нужно. Често жените се разголваха преднамерено, а
друг път съвсем несъзнателно сядаха по мъжки с разтворени крака, с което даваха ход на
подсъзнателна провокация у мъжа, който ги наблюдаваше, която лесно добиваше смисъл в
сънищата или ги правеше лесно достъпни до фантазиите им. Маниерите на жените до
голяма степен се разбулваха и загубили своята загадъчност и мистичност оставаха
впечатление на нещо видяно и досадно. Мъжете обичаха жените и заради тяхната
уникалност, а сега бяха “прочетени книги” с тенденция да се превърнат във вестници. Ролята
на жената в живота на мъжа, се превърна в чисто забавление, а тази на мъжа в този на
жената, на осеменител. Изчезна кавалерството, уважението между половете, общуването на
по-високо от животинско ниво.
Както казваше често един възрастен майстор – грънчар:” Мъжът цял живот се
забавлява, като просто сменя играчките!”
99
Султанът се съгласяваше с това мнение, макар и цял живот да се опитваше да
развенчае този мит. Порнографията и леснодостъпните жени, до такава степен бяха
снижили ценностите, че на мъжете не им оставаха никакви илюзии, нито за това какво иска
една жена, нито какво може да очакват от нея.
Султанът имаше приятел, който навърши средна възраст и продължаваше да не се
обвързва трайно с жени. До скоро смяташе, че това е негова драма, до като не разбра, че това
е негов съзнателен избор. Бе свикнал да живее обгрижван от майка си и жените въобще не се
вместваха в личния му живот, освен като развлечение, което не изискваше обвързване. Дали
жената по някакъв естествен начин запълва ролята на майката в живота на мъжа? Това също
бе въпрос, който намираше отговор с времето си за Султана.
Извън конкретната женска нужда да родят деца, общуването между мъжа и жената се
бе превърнало в бутафорна порнографска гротеска. Мъжът постепенно виждаше в жената
освен плът, с която да се забавлява и купища проблеми, които му се виждаха прекалено висока
цена, за да загуби личната си свобода.
На помощ идваха развиващите се технологии в сферата на самозадоволяването и тези
на зачеването ин-витро. Постепенно мъже и жени ставаха безполови и това смущаваше
Султанът, защото се затрудняваше все по-често да определи ролята на хората, с които се
заобикаляше в живота си. Полът им постепенно изгубваше смисъл в неговите очаквания.
Султанът имаше и други познати, които все по-често привличаха вниманието на
обществото – тези, които трудно успяваха да определят дори пола си. В известна степен
отричайки се от собствения си пол, навличаха още по неудобната роля на другия и така се
загубваха освен като пол и като хора, защото не можеха да определят ролята си в иначе все
по-сложно разпределените ценности на живота. В атмосфера на ценностна безполовост, все
по често жени живееха с жени, мъже с мъже и отиваха до крайности. По някакви странни
правила, това, което до скоро бе забранено и хората бяха измислили като норма, сега получило
свобода, отново отиваше към клишето, като естествена необходимост.
100
Султанът помнеше времето, в което света бе разделен на женски и мъжки.
Смесването бе забранено и когато някъде се случваше се наблюдаваше под лупа със
съответните последици. Дори самият Орфей е бил наказан от Русалийките и легендата се
разказваше с поука за назидание. Още от времето на Дионисиевите празници, се помни за
неприкосновеността на пола, и последиците от любовното и сексуално опиянение, което е
отвеждало до хомосексуалност. Сега забелязваше обратния ефект – без забрани, хората
избирайки по-лесното предпочитаха общуването със своя пол. Насищането на средата със
самоцелна сексуалност, направи средата безполова. Загубата на естествения интерес до
посредственост и липса на ценности, като изкривява изцяло природната функция на
общуването до ниво на егоистична консумация. Султанът все по-рядко срещаше хора, с които
да общува нормално – мъже се държаха като жени, а жени се превръщаха в хамали. Други пък
бяха консервирани в своя пол – жени – феминистки и мъже шовинисти, занимаващи се
единствено със себе си. Все по-невъзможно ставаше да се общува на ниво човечност, все потрудно се правеха компромиси и средата се втвърдяваше до уникална степен, непозната до
сега на хората.
Липсата на ценности и правила превръщаше живота в нещо невзрачно и незначително,
за което всякакво усилие представляваше напразен напън, предизвикващ отделяне на газове от
зловония на нещастно пропилени възможности.
101
Изгнанието
Постепенно Султанът загуби интерес към заниманията на хората. Все по-често
виждаше в сараите си различно неподходящи хора, които се бяха изтегнали близо до софрата
на неговите усилия и това все по-често започна да го дразни. Физиономиите на тези
самодоволни или изгубили сетивата си хора, го подтискаха с празните си погледи на просяци.
Искаше само конете му да имат такива, а те сега му изглеждаха доста по- интелигентни.
Все по-често избираше самотата, като прекрасен начин да бъде щастлив. Природата
също се бе променила и там не намираше покой. Никой не се грижеше за цветята и градините,
потоците бяха затлачени, а водопадите не се виждаха от прораслата в тях растителност.
Навсякъде имаше следи от мърляви хора и техните още по гнусни дейности.
Сякаш плодовете на щастието нямаха шанс, с това че в самото си израстване дървото, бе с
отрязан връх. Някой го пречупил и то, растеше единствено на страни, без да има възможност
да достигне до хоризонтите на мечтите си.
102
Бедни - богати
Султанът живееше с различно богати хора и различно бедни. В общуването си с тях не
можеше да прогони натрапчив въпрос: Какво всъщност прави хората бедни и какво ги прави
богати? Какво ги прави щастливи и какво нещастни?
Все по-често намираше логика, която дублира тези въпроси за богатството и
щастието.
Богатството зависи от това до колко един човек съумява да оцени способностите си и
да ги пласира в обществото, било то духовни или материални. Щастието се изразява в това,
да пласираш сетивните си способности, да намираш подходящите хора и да можеш да
общуваш с тях, без да скучаете.
Тези възможности взети заедно, предполагат колко и какво ще имаш, колко далече
можеш да отидеш по отношение на материалното и духовно богатство и щастието, което
заслужаваш. Султанът разбра, че хората имат един определен капацитет в това отношение
и рядко са в състояние да го надскочат, независимо какво им предлага съдбата. Често виждаше
хора, които получаваха бонуси от съдбата и вместо това да ги промени към добро, то
ставаше причина да потънат повече. Познаваше хора, които пък ставаха от нищото и
отиваха на ниво, каквото никой не би могъл да предвиди.
Един германски едър търговец на около шестдесет години, който познаваше даваше
луди пари за макети на влакчета и играеше с шест годишният си син в свободното си време, с
които би могъл да отвори поне две фабрики. Той казваше:
“Човек е богат, когато успее да осъществи детските си мечти!”
Султанът разбираше всичко това, като наблюдаваше жените си. Именно те бяха като
датчици, които перфектно отчитаха промените в настроенията на обществото.
103
Изведнъж много жени решаваха да имат деца, после дълъг период никой не искаше.
Известен период търсеха мъже за да се забавляват, после предпочитаха женска компания или
самотата. Понякога искаха да живеят семейно, после предпочитаха свободата си. В това
време мъжете или воюваха, или се забавляваха. По някакви неписани закони, те определяха
ритъма, с който света се развива. Те усещаха напрежението във въздуха и чрез мъжете си,
даваха нарежданията и постигаха целите си, като с това променяха средата в тяхна полза.
Напоследък все по-малко жени искаха да раждат деца, все по-малко искаха да имат
семейство, за което да отдадат грижите си, все по-малко общуваха с мъжете извън нивото на
сексуалните си нужди. Все по-често се забавляваха в женска компания, пътуваха на екскурзии
или на шопинг туризъм, ходеха на масажи, маникюри и работеха изкарвайки пари достатъчни,
за да се чувстват независими от мъжете си.
Мъжете общо взето се чувстваха полезни в два периода от живота на жените:
първият, в който бяха млади хормоните им изискваха особено внимание, (някой трябваше да
пази утробата им) последван от периода на зачеване на дете и времето до като то навърши
здравословна възраст - след една две годинки (някой трябваше да пази децата). След тези два
периода мъжете се чувстваха свободни.
От известно време Султанът откри, че има един специфичен фактор в живота на
хората, който ги прави различни и това бе, времето. Времето в смисъла, в който то изтичаше
толкова бързо, че често хората въобще не забелязваха и в който някой го усещаха и се
променяха. Когато си на възраст преди тридесет – “Христова”, животът ти изглежда като
нещо, което едва сега започва, всичко ти престои. След тази възраст, обаче започваш да си
задаваш въпроси, опитваш се да намериш отговорите на многото въпроси, появили се в
досегашния ти живот и на базата на натрупания вече опит. Ако по някакъв начин това се
сравни с гоблен, то до тогава си издирвал различните конци, боядисвал си ги.
104
От тук на сетне трябва да избродираш нещо с тях и то да послужи по някакъв начин на
теб, близките ти, хората. Когато, обаче преминеш и границата на петдесетте, усещаш
осезаемо, че теоретично ти остава твърде малко време – това или те мобилизира, ако имаш
нещо несвършено и много важно за правене или те отчайва и убива постепенно
В този смисъл понякога от живота си хората изглеждат съсредоточени и
мобилизирани, а друг път разсеяни и непоследователни. Някога усещат, че това за което са
родени ще им отнеме много повече от отреденото време и пришпорват всичко и всеки около
себе си, друг път обратното – смятат, че ща се справят и “бавят топката”, съвсем
съзнателно.
Султанът имаше еднакво чувство, за добре свършена работа, след четиридесет, но
сякаш бе заразен от нови идеи, за които освен, че разбра, че не може да постигне сам, усети, че
едва ли ще му стигне време. Трябваше да се мобилизира, да поведе хората си по пътя, да им
покаже посоката и до където имаше сила да ги води. Можеше и просто да спре и да наблюдава!
Всичко което виждаше и без това, бе добре забравено старо!
Това наподобяваше поразително, състоянието, в което се намираха бозайниците в
природата и сякаш не би трябвало да притеснява Султана. Разбираше, че отдавна е влязъл във
функцията на самец, който гордо вървеше из гората и показваше раните получени от борбата
за оцеляване. Имаше право да седи отстрани на стадото и наблюдавайки лесно
предсказуемите събития в него, да се чувства богат и щастлив, че е дошъл до този момент, в
който децата му показваха наученото от него. Все по-рядко нещо го впечатляваше и
вълнуваше. Ставаше все по-затворен и един ден напусна сараите си и никой не разбра, къде е
отишъл. По важно бе, че хората носеха спомените си за него.
Султанът вървеше по пътеката на съдбата си, заобиколен от пуста неопределеност и
притиснат между небето, земята и хоризонта имаше само две възможности: Да върви напред
или назад. Не срещаше почти никой по тази пътека, а когато това се случеше си казваха
“Добър ден”, без да се познават. Странно защо това не се случваше в големия град, където
105
хората не се поздравяваха, освен ако нямаха нужда един от друг.
Вървеше и мислеше, че хората, се делят на две – едните, които осъзнаваха мисията си и
бяха доволни от съдбата. Вървяха по пътеката, която вярваха, че ще ги отведе до хоризонта
на мечтите им и онези които или нямаха, или не разбираха, че имат мисия.
Те вървяха хаотично или седяха на брега на някоя река имитирайки, че са рибари,
държейки в ръцете си въдица и молейки се някоя риба да се хване, за да докаже смисъла, че са
седели часове, да потвърди, че са рибари и че от тях има някакъв смисъл, макар че най-често не
се хранеха с нея. Седяха, на брега на реката и наблюдаваха изтичащата вода, без да имат
кураж да влязат в нея и да се пуснат по течението надолу, към неизвестното. Подсъзнателно
това, бяха хора, които завиждаха на рибите и искаха да променят съдбата им да се движат,
защото не можеха да ги последват. В името на мнимата си сигурност пропиляваха всичките
си възможности и в името на псевдо имиджа си, не искаха да рискуват да се опознаят, да се
открият.
Султанът не носеше одеждите си и сега никой не можеше да го разпознае по
външността освен по погледа, който виждаше през хората и по едно малко каменно пръстенче
от нефрит, което носеше на кутрето, за да му напомня, че по някога и най-малкия пръст е
много важен, за да можеш да стиснеш юмрука си. Че нищо от дарбата ти да живееш не е
маловажно и незначително.
106
Превъплъщенията на любовта
Сложил главата в дланите си Султанът размишляваше за срещаните различните
прояви на човешката нетолерантност, подчинена на нуждата за себедоказване и откри, че
жените го бяха научили да обича. Всъщност обичта в най-чистата си форма представляваше
общуване, при което запазваш достойнството на човека до себе си. В този смисъл любовта
ставаше възможна независимо от възраст и пол, но сякаш хората бяха пропуснали този факт
при еволюцията си.
Модерно бе общуването на сексуална и всякакви други форми от рода на “На ти! – Дай
ми!” и сякаш това трябваше да изпълни съдържанието на любовта от чисто морална гледна
точка. Тази мода изтъкваше достойнството на красивите спрямо грозните и с това темата
се затваряше – “Тази става!”, “Тази не става!”- “Този става!”, “Този не става!”... и някак по
естествен начин започва надпревара в това как да скриеш недостатъците си и да изтъкнеш
качествата си, за да те сложат в желаната категория. По този начин моралът на хората и
ценностната им система можеха най-добре да служат на икономическите интереси на
обществото, без оглед на духовните нужди на хората. Хората се впускаха да
“пазаруват”маски, за да скриват или изтъкват качествата си, забравяйки често истинските
си нужди, подведени от ефекта на една или друга форма на скриване. Живота им от една
мъничка лъжа, придобиваше размера на глобална измама.
Нормалното общуване между хората и половете, ставаше все по- ялово и
краткотрайно, отстъпвайки правото си на нестандартните му форми . Човека сякаш бягаше
от животинското в себе си и така откриваше разума си и една съвършена форма на обич,
подчинена на разума в степен омаловажаваща страстите и плътските удоволствия, до
степен, в която те ставаха гарнитурата на същинското ястие. Хората откриваха
аристократизма на общуването от съвсем нова и уникална гледна точка.
107
Младите хора загърбваха материалните си нужди, за да бъдат заедно, за да
реализират плътската си съвместимост против правилата на логиката и по подобен начин
сякаш напук хора от еднакви полове или привидно несъвместими в сексуален смисъл загърбваха
половете си, за да могат да разговарят на свещи, забравяйки за храната на масата. Търсеха
подобно на младите хора места и условия, където ще бъдат необезпокоявани от
обществените стандарти и норми.
Султанът не вярваше на сетивата си! Не можеше да допусне, че в срива на ценности,
който бе очевиден се крие нужда от по-пълноценно междучовешко общуване, изведено от
биологичната му първопричина. Не можеше да повярва, че семейството, ще се откаже от
догматичните си нужди, като среда за създаване на деца и тяхното отглеждане в полза на
това да събира хора, които се уважават вместо да се обичат и допълват единствено
сексуално, вместо нравствено и духовно.
Времето и възрастите сякаш отстъпваха място на пълноценно духовно общуване на
основата на новите технологични възможности. Уви! Обаче това подобно на материалното
богатство, ще бъде достъпно за малцина избрани, посветени в правилата на това общуване и
готови да платят за него.
Никой сякаш не забелязваше промените, които ставаха все по-определящи фактори за
нов вид общуване. Жените станаха независими от появата на контрацептиви и средствата за
защита от нежелана бременност, с което можеха да планират живота си. Мъжете станаха
по-спокойни за своята сексуалност на основата на новите лекарства и възможности за
оплождане. Като цяло живота стана по-лек благодарение на въведените технологии в бита и
мобилността. Живота на хората изобщо придоби друг смисъл изведен от досегашната му
чисто животинска необходимост за възпроизвеждане на вида във форма поставяща нови
измерения на общуване – духовното. Хората откриха нови латентни сетива в себе си, а от
там и нови измерения за пълноценно общуване. Любовта като изява на чисто биологична
съвместимост, прерасна в измерения предполагащи съвсем друг морал и ценностна система.
108
Общуването удари дъното с епидемично разпространен нихилизъм и егоизъм, за да
започне да се проявява под форми непознати, ненормални до сега за хората, в което нищо не е
еднозначно. Всички симптоми за краха на една цивилизация съществуват!
Една знахарка обобщи впечатленията си: “Когато обществото е ненормално и болно,
здравите изглеждат болни!”
Хората започнаха да търсят нови пластове на своята сетивност, нови интереси и
потребности, на които все по-често се посвещаваха.
Истинските ценности идващи от миналото започнаха да се преоткриват в резултат
от нов прочит, доказвайки се за пореден път, като нещо, което е универсално и непреходно,
като духовна потребност.
Различното идваше от това, че правилата бяха измислени за социум, който има нужда
от водач в лицето на пророците на отделните религии, а сега се оказваше, че хората имат
такъв водач в себе си, който бе собствената им съвест. Веднъж открита тя даваше найправилните отговори на най- сложните въпроси и правеше реалностите лишени от илюзии,
лъжи и всякакъв вид неистинност.
Понякога мислите и прозренията на Султана идваха с такава скорост, че той или ги
забравяше миг след това или в стремежа си да ги запише, не успяваше да ги осмисли до край. В
такива моменти хората около него му помагаха с мнението си. Понякога той им хвърляше
като на гладни кучета, някое хрумване и те го разкъсваха тутакси на мненията си. Понякога
обаче се оказваха неподготвени и идеята му стоеше изправена и монолитна и показваше като
слънчев часовник със сянката си, тези които са на ниво и тези, които не разбират.
Султанът разбираше духовния живот като способност на човешкото въображение да
променя света, в който живее, а болшинството от хората го ползваха само за да затворят
убеждението си, че техния свят е недосегаем. Създаваха си изкуствена ниша, гледна точка,
към всичко, което се случва, на базата на информацията и опита, които имаха, така че да се
чувстват по-щастливи и доволни.
109
Хората ползваха духовните си способности за да се скрият от неспособността да
променят двуличния и самоотричащ се свят, вместо да общуват и да се опитат да му
повлияят и да го променят. Сякаш всеки си казваше: “Но, какво зависи от мен? Какво мога аз да
променя?” По този начин потенциалната енергия или стоеше заключена и умираше с
притежателите си или губеше актуалност, защото всяка енергия съответстваше на
времето на появяването си.
Ако си влюбен и не споделиш чувството си дълго време – то просто се стопява в
забравата на делничността или някой друг се възползва от него.
Султанът усещаше как това се случва и с книгите, които пишеше, въпреки че мислите,
които споделяше, бяха доста по напред от тези, които занимаваха обществото.
Усещаше как несподелената любов към всичко, което ценеше, го задушава и ражда в него
агресия подобна на лошата, която подтискаше в себе си. Усещаше как тази висша енергия –
любовта, насочена неправилно правеше прегарящи дупки в съзнанието му с риска да запали
цялата му сетивност с едно “Е, и?”. Тя можеше да унищожи някоя личност, нечия искреност, но
най-вече неговата собствена. Понякога му се искаше сам да я запали, уморен от неразбиране
или посредственост.
“Наистина ли, всеки заслужаваше своята мизерия?”
110
Секс
За Кой ли път подред Султанът посрещаше онзи сезон, в който растенията изтъкваха
своята индивидуалност в спиращи дъха цветове, сред компанията на полудели в брачен
концерт птици? Температурите минаваха двадесет градуса и от земята се вдигаха парцали
от влага, тревите потръпваха и прогонваха своите обитатели, жабки, гущери и насекоми.
Милостив дъждец ръсеше всичко с благословия за нов живот, а слънцето сякаш крещеше:
“Време е!, Време е!”
В тази година, отново имаше слънчево затъмнение и въпреки че бе непълно за няколко
минути хората отново усетиха, колко живота ни зависи от неща, които не разбираме и са
далеч от личната им представа за ред и справедливост. Нима някой би отрекъл ползата на
слънцето и силата му, та да оспори тази нужда, че някой да го засенчва. Очевидно дори
слънцето и земята имаха споразумение и своя компромис. За щастие това почти не се
отразяваше на земляните, освен като предупреждение, че не са сами в порядъка, който
чувстваха като свой. Подсказваше им че са временно тук.
Султанът вървеше под разцъфналите дървета, които ръсеха благодат във вид на ситни
милувки от листенца на цвят и тънък аромат на страст и ги втъкваше в черната му коса.
Понякога взимаше ножицата и винаги със странно страхопочитание и чувство за
добронамереност отрязваше някой клон, за да спести на дървото тежестта от плодовете
му, която на есен би счупила ствола му. Мразеше тази работа и когато можеше я оставяше да
я върши някой по- самоуверен. Никога не можеше да бъде сигурен, кой от клоните на дървото
ще му тежи повече. Не разбираше езика им. С храстите и шипките бе по-безкомпромисен,
защото, те бяха известни с тяхното нахалство и безпардонност в желанието да се докопат
до слънцето, пускайки дълги клони пълни с бодли. Там битката никога не свършваше, без да се
пролее кръв в името на това, пътя да остане отворен.
111
Топлината и влагата, меките цветове на дърветата и нежните птичи песни, под
акомпанимента на прелелите ручеи и рекички и водопади, възбуждаха тръпки в кръвта на
Султана и той неволно се замисляше по странен начин за красотата и удоволствието. Тялото
му се опитваше да изпревари разума и го заливаше с сладостни провокации, които изпълваха
сънищата му с невъзможна красота и нежност.
Дали бе недоразумение, че растенията го правеха веднъж годишно и постигаха нужния
ефект, а хората имаха възможност да го правят винаги и отново живота им бе несъвършен.
Султанът мислеше и за това, колко пъти в живота си го бе правил така както го прави
природата – толкова чистосърдечно, нежно с цялата си любов към живота. Може би няколко
пъти – когато трябваше да докаже на някоя жена, колко е важна за живота му и когато е
трябвало, да извърши свещенодействие, с което да я дари с дете. Всичко друго е било някаква
суета, отпускаща въздуха и поддържаща усещането, че това е възможно, разпиляващо
толкова ценната енергия за онези няколко пъти, в което става чудото.
Хората бяха превърнали свещенодействието в спорт! Чудесата все по-рядко се случваха,
те все повече не вярваха в тях.
Подобно на луната, слънцето и земята, Султанът се опитваше и в различна степен
успяваше да се споразумява със себе си и хората, с които общуваше. За него бе ясно, че подобно
на това, което се случва в природата – съглашение между всичките и частици, от найголемите до най- дребните и незначителни и в света на хората съществува възможност,
която стига да бъде очаквана и уловена създава предпоставка за чудеса. Как обаче природата
даваше сигнал, че моментът е дошъл, все още не разбираше. Очевидно, хората почти винаги
или не разбираха тази тайна или бяха прибързани или пропускаха мига и той се израждаше в
уродливо подобие.
Дали хората се бяха променили или средата, в която живееха откъснати, все повече от
природата си, бе престанала да изпраща сигнали?
112
Във всеки случай Султанът разбираше, че мъдростта и въпросите, които си задаваше и
на които търсеше отговор, бяха следствие на усещането му за изпълнена мисия в лицето на
физиологичната нужда на природата, да се възпроизведе като вид. Той имаше няколко деца, бе
посадил множество дървета и имаше дом навсякъде където отидеше. В списъка на всичко,
което притежаваше, бе и женското присъствие представено от достатъчно верни и предани
му създания, които недвусмислено доказваха хипотетичната възможност, човек да бъде
напълно щастлив и доволен. Той знаеше каква сила притежава една жена и на какво е способна,
когато заредена от истинска любов насочваше енергията си в някаква определена посока.
Подобно на дърво разпростряло благоуханните си цветове, очакващи жадните за
нектар пчелички, понякога жените забравяха, че при тях чудото е въпрос на търсене, на
очакване, на избор, който предопределя бъдещето им щастие. Мъжете подобно на търтеи
забравяха защо събираха меда и го изяждаха по пътя като хлапе изпратено до фурната за
топъл хляб и така чудото все по рядко се случваше.
В тази враждебна и безумна среда Султанът често сънуваше, как спи до прелестно
създание преливащо от страст, без да го докосва. Кацнал на някакъв прекрасен цвят стоеше
дълго, опиянен от уханието и топлината на слънцето, концентрирана от листенцата му. Не
докосваше меда, а слушаше тръпнещата за чудо музика на дървото и така заспиваше в облаци
от блаженство. Така нямаше нужда от храна и нямаше на кого да носи меда, но можеше да
бъде в мир със себе си и да присъства като почетен гост, на всеки спектакъл в името на
чудото – живот. Наслаждаваше се на позабравеното женско гостоприемство, което хората
бяха превърнали в нейна слабост и средство за обладаване и притежаване. Султанът
разбираше колко забравено и божествено е усещането за гостоприемство, за очакване, за
предизвестена радост и копнеж, за съвместимост, разбиране и позитивизъм, добруване.
Спомняше си за всички онези часове, в които преизпълнен със страст очакваше неизвестното –
това, което само другата половинка знаеше и мига, в който споделяйки си го ставаха едно, за
части от секундата за да може от тук на сетне да бъдат вечност.
113
Напоследък почти не срещаше жени способни да концентрират енергия, заразени от
модата да я разпръскват. Някаква невидима сила, не желаеше да има чудеса. Все по-рядко
срещаше хора с блясък в очите и усмивка на лицето. Въпреки това, чудото пробиваше тези
прояви на враждебност и се случваше, но тогава децата страдаха, заради това, за което
трябваше да страдат родителите им – липсата на любов!
Дали хората някога са влагали в това, което правят смисъла на това, което сега
разбират под думата “Секс”? Събирателна и унищожителна за всичко, което за тях е било
наслада, щастие, любов, трепет, копнеж, радост .... Вече имаше две неща – присъствие на секс
и отсъствието му, щастливци и нещастници, късметлии и неудачници, хора с бъдеще и
такива, които живеят ден за ден. Енергията се пилее в степените на нейната лъскавост и
лесносмилаемост, опакована и приготвена за микровълновата печка на страстите, за да бъде
изконсумирана на две на три, за да може нощта, да стигне за вечеря и почивка, а живота за
събирането на пари и трупането на бездушни вещи, вместо за деца и емоции. Почесването
предхожда сърбежа, а смъртта – живота. Имаше ли изход от този омагьосан кръг или винаги
си е било така и ще си бъде? Нима подобно на изкуството и богатството, секса определяше
една лесно достъпна посредственост, от която излизаха само избраните?
Току – що, Султанът бе открил още една причина, за да бъде самотен и още една, за да
продължава да търси подходящия човек и да изчаква подходящото време. Това не беше негова
среда, не беше водата, в която да плува, нито небето, в което да лети, нито ливадите, по
които да препуска, нито реката, в която търси бързеите. Как да открие свободата си и
място, където да се изхаби, да достигне чувството за хармония? Да сключи мир със себе си!
Както винаги ставаше в живота му, когато имаше неразрешими въпроси, обикновено
идваше някаква жена, която тутакси го слагаше на мястото му, сваляше го на земята или
просто го връщаше назад, за да извърви наново пътя, в който се бе загубил. Да му припомни на
къде върви. Жените имаха уникалната способност, да знаят верния път, без да знаят на къде
вървят и именно в това им качество бяха безценни и отговорите им изглеждаха универсални.
114
Единственото условие, бе да открие причина да й се довери.
Уловката според Султана бе това, че реално един мъж никога не може да се довери на
жена, преди да се довери на себе си и именно това откриваше жената – причината заради,
която може да има доверие на себе си. Лошото е, че това не ставаше безплатно, а жените не
обичаха да бъдат мамени. Измамената жена се превръща в торнадо, същинско природно
бедствие и се втурва в живота на горкия мъж, като го превръща в съборетина, като го
отвежда неизбежно в самото начало на усилията му.
Оставаше въпроса дали си струва заради нов път да събориш мостовете на целия
извървян до този момент? За щастие мъжете много-много не се замисляха и за това пътя бе
пълен с лутащи се, а жените никак не се чувстваха самотни, защото винаги си намираха
“жертва” за спасяване. Имаше и самотни жени, но те отдавна бяха загубили всичко, с което
можеха да привлекат каквато и да е мъжка твар – дали въобще бяха жени? Едва ли! Особено по
критериите на един Султан.
Султанът не бе готов да плаща такава висока цена и никога не го бе правил. За него
всичко има смисъл, ако това засяга повече от двама!
Една нощ Султанът сънува странен сън, който в първия момент му се стори прелестен,
сякаш възпроизвеждаше представата му за бленуван копнеж: Първо сънува небе, което имаше
цвят на пепел от рози с оттенъци на лила до виолет, а после обли хълмове покрити с есенни
листа във всички нюанси от тъмно кафяво през жълто до зелено.
Всичко изглеждаше великолепно, но се събуди с остатъчно безпокойство – Нямаше
дървета!
Тръпки го побиха. Очевидно имаше нещо много несъвършено в представата му за
хармония или може би в това, което се опитваше да направи. За сетен път трябваше да си
зададе най-неприятния въпрос: Защо го прави? И да се убеди, че това, което върши е неговата
част, неговата мисия! Все пак света си беше такъв какъвто е!
115
Султанът бе открил своята сексуалност, чрез любопитството си и чрез разговори с
приятели в онази възраст от около шестнадесет години, когато се говореше предимно за
това. Впрочем някои никога не излизаха от тази възраст, но това е друга тема.
Не знаеше дали това е нормално или не, но първото му “свършване”, бе резултат от
заигравка с онзи, с който никога не се е определял като едно. “Той” – винаги си е имал свой вкус и
предпочитания.
Когато, обаче, за първи път бе облян от конвулсията на оплождащата си способност,
Султанът усети в себе си сила, която едновременно го изплаши и едновременно даде нов
смисъл на живота му. Усети се като същество, което събира информация, преработва я и
може да я използва под различни форми. Това, че от женските форми можеше да събира
страст, която да превръща в собствена радост, в началото му се видя толкова великолепно и
в същото време, когато за първи път използва сексуалността си по предназначение, си даде
сметка, че винаги има избор – дали ще свърши, там, където трябва или там, където не
трябва. Никога Султанът не се оказа, толкова пиян, че да го направи някъде, където не трябва.
Първото сексуално впечатление, обаче, си остана с празнотата, която притежаваше
жената. Там отвъд “портата” на нейната сексуалност имаше една огромна празнота, която
очакваше да бъде запълнена. Тази празнота имаше и физиологическо, но и чисто психологическо
значение и за съжаление Султанът, съвсем скоро, не можеше да направи разлика, да елиминира,
едното от другото.
Там “вътре” бе дом, където ако не искаш да живееш и да имаш семейство, не бива да се
застояваш, дори да влизаш. Султанът разбра, че жената отвори ли ти една врата, ще го
направи отново, но с всяка следваща, възможността ти да се измъкнеш става все по-малка,
защото онези, които са отворени по-рано се затварят завинаги. Той усещаше как проправя
“път” през джунглата на нейната сетивност, през чувствата и мислите й. “Път”, който, ако
не отведе него до щастието, ще стане лесно достъпен начин, за друг мераклия или жертва.
116
Някои жени, които познаваше Султана, приличаха на “селски площад”, там, където бе
джунглата на девиците. Той ненавиждаше тези жени – те бяха като селски пазар, където
обичаше да се разхожда, но почти никога не купуваше нищо. Никой не носеше никаква
отговорност за това, което продаваше на толкова ниска цена, че да можеш да си го позволиш.
Султанът не харесваше и “бутиците”, където се предлагаше най-обикновеното, на найнеобикновена цена. Не разбираше тези, които пазаруваха от там, ако не го правеха от
желание за показност.
Султанът обичаше онези магазинчета, в малките улички, където витринките бяха
кокетни и предизвикателни, търговците – по призвание и по-малко алчни, а стоката в
различна степен качествена и заслужила цената си. В тези улички и магазинчета имаше
страст и човешка близост, която бе най-ценното, в едно човешко общуване. Там се
подреждаше стока за ценители, а пазарлъците бяха задължителни. Там Султанът купуваше
неща, които после присъстваха в живота му. Никога не забравяше и съхраняваше като спомен.
Като всичко сътворено от хората, така и сексуалността, бе причината да има “пазар”,
където да има за всеки по нещо, та макар и някой да намираха там само подходящо място за
просия или да изпеят някоя грозна песен.
Султанът дори реши, че пазарът е рационализирана сексуалност. По този начин, обясни
за себе си, че хората го намираха за различен и ексцентричен, защото в неговия “магазин”, се
предлагаше всичко, което хората, сами носеха, а той умееше, да сложи най-подходящата цена.
Често хора донесли при него нещо за продаване, после отново си го купуваха и заживяваха с
него, като с нова вещ само защото, то вече имаше новата – негова цена. Така хората оставяха
мисли, чувства и проблеми, а по-късно си ги взимаха само защото си “били техни”. Султанът
често правеше сделки, в които хората не намираха смисъл, защото привидно той не печелеше,
защото бяха заслепени от материалното си общуване и рационалната възможност да
намират изражение на потребностите си в пари. Те не разбираха, че в паралелния свят на
хората, които имаха всичко необходимо – “Богатите”, парите нямаха стойност, подобно на
вещите, които не можеш да употребиш – ненужните вещи!
117
Султанът именно за това не разбираше каква е тази лудост, която довежда хората до
шизофренична необходимост, да пазаруват ненужни неща, по възможно най-обезценяващия
начин. Как можеше да обясни на хората, че търговеца винаги може да преметне клиента,
защото клиента винаги бе във зависимост от стоката, която търсеше и търговеца го
знаеше. Имаше търговци подобни на клиентите си, които бяха по зависими от парите, които
искаха да изкарат и тогава клиентите излизаха по–хитрите и скоро търговеца фалираше.
Цялата тази следствено причинна връзка от зависимости и възможности, по странен начин
навеждаше Султана на мисълта извода, че човек трябва да живее с това, което му, стига да
купува, това, без което не може, и да продава всичко излишно, за да запази себе си. За
съжаление това правило важеше и за сексуалността в същата степен, защото и в нея
ставаше дума за зависимости, нужди, потребности и стока във вид на страсти с
относителна трайност.
Ако трябваше да доразвие тази теория, Султанът си представяше онзи град, в който
всеки имаше свой магазин и продаваше най-ценното, което притежава на максималната му
цена, като така всеки ставаше богат, колкото повече ценности притежава.
Така именно живееха умните жени. Те предлага най-скъпото, което притежаваха на
съответно най-високата цена и това правеше сделката полезна за двете страни. Те винаги
бяха в ролята на търговеца, който добре познава стоката си и нуждата на клиента
преценяваха с един поглед. Те винаги предлагаха възможност на един мъж да реализира
мечтите си, но изискваха от него всичко, на което е способен. Бяха готови да вървят до него и
да сътворят невъзможното, до тогава, когато те бяха верни на мечтите си. Те единствено
можеха да дадат стойност на мечтите. Мъж без мечти и решимост да ги постигне, не
струваше пукната пара за тях. Те бяха способни на чудеса, но по важно бе да намерят някого,
за който си струва да ги направят. Султанът не спираше да се възхищава на въздействието на
определени жени върху него, за сметка на повечето, които въобще не усещаше. Някой озаряваха
живота му, други сякаш хвърляха бомба в него и после като диви амазонки, доволни от
сътворения хаос излизаха тържествуващи.
118
Някои влизаха с цялата нежност, на която са способни и подреждаха чувствата му в
такава хармония, че подобно на музика я носеше в себе си. Те вървяха със стъпките на рис в
душата му и притискаха неговата нерешителност, до степен, в която той нямаше избор да
последва мечтите си. В тяхната виталност съществуваше почти опасна сила и зависимост,
които биха били полезни единствено на мъж, който е наясно със себе си. Не бяха реални, не бяха
и музи, а по скоро като неговата собствена сянка, която вместо да го следва, започваше да
върви пред него и да изисква да я следва с риск да го изостави и веднъж тръгнал да се загуби
завинаги. Султанът обожаваше това усещане за жена. Колкото по-често я срещаше толкова
по-уверен ставаше в себе си.
119
Двойственост
Султанът разбираше, че драмата в живота на хората е в това, че са разделени.
Всичко, което притежава един човек, като физиология, психология, дарба, чувство,
усещане... Е половината от нещо друго, което търси, за което трябва да има вяра, че му е
нужно и за което е готов да плати цената – ни по-малко ни повече от тази, на която е оценил
собствената си половинка, за да стане едно цяло, едно истинско преживяване. Всичко, което
притежаваме е половинката на нещо цяло, което притежава някой друг и за да разбереш за
него се изисква огромно усилие, вяра и убеденост, че искаш да го намериш.
За да получиш нещо истинско, трябва да платиш с друго също толкова истинско.
Едно истинско нещо, което не е споделено се превръща в сън.
Една плесница дори ако не е съпътствана от сгряващата болка върху бузата и кожата
на ръката, която я е зашлевила, остава само някакво намерение.
Ако имаш нужда да обичаш някого, преди да го намериш, си пълен нещастник, а за да го
откриеш трябва да платиш с вярата си и да направиш необходимия компромис – тогава става
чудо!
Магията не е в нощта, нито в деня, а в утрото и вечернята – изгрева и залеза – именно
тогава, става съвкуплението на тези две крайности и цялата ни природа прави компромис със
себе си, с надеждата и вярата, че след залеза ще дойде изгрев, след като се наспим и починем,
както след изгрева се надяваме да дойде залез, с вярата, че ща можем да си починем от
тежкия труд през деня.
Подобно на каране на колело по шосе, всяко трудно изкачване ни коства голямо усилие,
но предвещава страстно спускане в другата фаза.
120
Султанът отново се бе събудил в два часа през нощта и мислите му изтичаха като буен
планински поток. Нещата, които се случваха напоследък го затрупваха с въпроси, за които
нямаше време да намери отговор и сега синтезирани от подсъзнанието му добиваха
конкретика във вид на символи и притчи.
Всяка дори най-мъничка част от човека и неговото съзнание притежава енергия, която
търси своята половинка, като се опитва да доминира над друга, която в един момент
изглежда по-маловажна. Приоритетно избора ни в тази посока определя нашето щастие.
Във всеки един момент в живота човек има разбирането, „за най-важното” и ако има
сетива и вяра да го преживее има усещане за пълноценност. Когато обаче не вярва в това и не
избира правилно, винаги се разминава безвъзвратно с нещо във времето, което няма шанс да
преживее истински никога повече.
Никога не можеш да разбереш смисъла на храната, ако не си познал глада и усилието,
което е необходимо, за да си я набавиш, което те прави различен и автентичен. Никога не
можеш да изпиташ удоволствието от истински хубавата храна, ако не познаваш хармонията,
с която се приготвя в името на изисканата ситост. По начина, по който се научиш да
променяш и приемаш храната, ще получиш удоволствието от нея и усещането за ситост.
Някой хора ядът десерта преди основното ястие, с което се обричат. Слагат каруцата преди
магарето.
Хармонията на живота и щастието, представляват степенуване, редуване на
приоритетно важните неща и подобно на домино, предвещават успехите и неуспехите на
всяко едно начинание. Понякога, само една грешка или недомислица провалят целия ти живот.
Изисква се търпение, вяра, всеотдайност, нежност, сила, усещане за ритъм, предвидливост и
най-вече творческо въображение, за да не повтаряш грешките на другите, а да намериш
своята истина и да можеш да репетираш, да пробваш макета преди да си инвестирал и
построил сградата.
121
Някога Султанът живееше с една от своите бъдещи жени и за да проверят дали
връзката им може да устои на изпитания взеха мъничко кученце. Трябваше да се извежда по
три пъти на ден на разходка, да се храни по два пъти, а освен това някой трябваше по цял ден
да стои с него или да го взима със себе си. Когато разпределиха времето и грижите си за него,
посветени на любовта си към това малко клепоухо дакелче и то бе щастливо, а те станаха попрактични, се разбра, че в тяхната компания спокойно би могло да се отгледат едно две деца.
Кученцето стана първия модел, първата цел, която обединяваше, даваше смисъл на двойката
да се грижат за нещо и да правят жертви в името на обичта. То се превърна в символ на
позитивизъм в тяхната среда и не след дълго в нея се появиха и децата, а опита им вече бе
достатъчен, за да може и те да бъдат щастливи.
Когато кученцето навърши дванадесет години и бе неразривна част от семейството се
случи нещо, което даде един от най-големите уроци на Султана. Когато тръгваха сутрин с
колата за да гонят задачите си през деня, оставяха кученцето да си тича на воля в двора.
Всеки път то ги изпращаше и когато колата забръмчеше се отдалечаваше в страни. Една
сутрин вместо това, то се мушна под нея, без Султана да забележи. Когато разбра, вече бе
твърде късно.
Султанът плака както никога не бе го правил през живота. Със замъглен поглед го взе на
ръце и го занесе на най-хубавото място под едно криво дърво и погреба със собствените си
ръце.
Дълго време Султана не разбираше смисъла на тази полиджба, защото той вярваше, че
няма случайности и наскоро много години след тази случка, когато и децата му пораснаха се
сети за грешката, която бяха направили. Бяха внушили на животинчето, чувство на
сигурност, която те самите представляваха за него и бяха притъпили собствените му
инстинкти за самосъхранение. Прекалената им любов и грижи, го бяха променили до
безразсъдна ленивост и доверие, което на практика, те не можеха да поддържат вече, когато
имаха още няколко деца.
122
Понякога Султанът бе още по-жесток в самокритиката си и смяташе дори че то се е
самоубило съвсем умишлено, за да напомни за себе си и забравените им чувства към него, а
защо не и за да ги предупреди, че когато някой, някого обича, то той трябва да носи
отговорност за него, защото го променя и то обикновено не в негова полза. Трябваше да
обичат по-внимателно децата си. Обичта ни прави лениви и притъпява сетивата ни, прави ни
по-доверчиви и това, ни прави уязвими, което понякога се оказва фатално.
Обичта, си мислеше Султанът, изисква един задължителен аксесоар и това бе,
“невъзможната” цел за постигане, за осмисляне на връзката, в която има място за не по-малко
от двама. Обща цел, която е недостижима за отделния човек. В противен случай обичта
става самоцелна, скучна, убийствена като омраза. Обичта е средата, в която пътуваш към
хармонията в себе си, но подобно на парите, пътя или красивия пейзаж, трябва да я споделиш.
Тя е вид съпротивление подобно на въздуха, който крепи самолета и осмисля силата на
двигателите, за да прелетиш разстоянието. Нужно е да усещаш средата си, за да можеш да
насочиш усилията си, да тренираш мускулите на сетивата си, да предвиждаш низходящите и
възходящи течения, за да реагираш адекватно преди да си станал жертва на
обстоятелствата. Понякога трябва да се засилиш по склона надолу, когато караш колело, за
да можеш да изкачиш следващата го стръмнина, да ти достигнат силите. Друг път е
необходимо да натиснеш спирачка по склона надолу, за да не излетиш в завоя, който предстои
и тази ти реакция винаги трябва да предхожда момента на катастрофата, защото после е
късно! Това е смисълът на разума – опцията да предвиждаме и да реагираме на
предизвикателствата на съдбата, преди чувствата или нуждите ни да са ни подвели и преди
да сме катастрофирали.
Султанът се съмняваше, че “Грешките учат”. Не съвсем! Те учат, когато им дадеш тази
възможност, когато си се подсигурил и имаш резервен вариант и в това е смисълът на
безгрешността.
123
Подобно на каскадьор, който предварително е пресметнал риска и знае колко, може да
контролира предизвикателството, което погледнато от страни изглежда пълна лудост.
Подобно на управлението на автомобил, където трябва да предвидиш, че в следващия завой
има заледен участък и да намалиш скоростта, защото когато го разбереш винаги е твърде
късно. Нямаш време за реакция, изгубваш контрола над ситуацията и...” – Как ще предвидиш
това?” – Би попитал неопитния. За съжаление не можеш да му обясниш, понеже не можеш да
му прелееш опита си, не можеш да му изброиш множеството фактори, който предвещават
една катастрофа, преди той да ги е преживял. Казваш само: „По кротко! По бавно! Остави си
време за реакция! Забрави за оцеляването, което си виждал по телевизора и във филмите. В
живота всеки удар се съпътства с болка и всяко падане от склона е смъртоносно, както всяко
навлизане в насрещното платно. Султанът дълги години бе пътувал в надпревара с времето и
разстоянието в желанието си да ги изпревари, за да стигне до онази хармония, в която
можеше да измине дадено разстояние гледайки единствено часовника си. За него разстоянието
до целите, се бе превърнало във въпрос преди всичко на време. Подобно на туристически
маршрут изчислен в часове на нормален човешки ход. Това обаче не означаваше, че всеки ще
успее в това време, нито това, че някой нямаше да го измине за далеч по кратко време.
Подобно на стар турист, той се бе научил да определя времето необходимо на даден човек, за
да премине пътя към съответната цел и сега се опитваше да го сподели с другите, които
тръгваха по неговите маршрути. Знаеше, че наред с това, трябва да ги предупреди за
евентуалната екипировка, свързана с особеностите на пътя. Знаеше, че трябва да ги
предупреди, че въпреки инструктажа, трябва да бъдат готови на изненади, че не всичко е
предвидимо в една чужда среда, каквато бе тази на непознатото и ако човек не е готов да
рискува не бива да тръгва.
Да! От това да умре, до това никога повече да не се върне или да не бъде същият! Това
бяха въпроси, които трябва да бъдат решени преди да тръгнеш на където и да било. Султанът
бе станал гид на хората по пътеките на собствената им неудовлетвореност.
124
Пътищата никога не са същите, дори когото си ги извървял.
Когато обаче си готов да отидеш до някъде и за теб това е по-важно, но не си готов да
си го “платиш” – да рискуваш, е най-добре да си наемеш гид – водач и да платиш разумната
цена на желанието си. Ако и това не можеш да си позволиш – не тръгвай! Тази цел не е твоя и
удовлетворението от постигането й, също няма да бъде истинско!
Султанът бе разбрал, че и подобно предизвикателство е света на жените, спрямо
мъжете и този на мъжете, спрямо жените. Подобно на климата в тропика спрямо този на
полюсите, които изискват различен вид съобразителност и различен вид опитност, така и
мъжете и жените се допълват в едно общо начинание. Това, че природата им подсказва тази
възможност, като ги запознава, за да се съвукуплят и да родят един истински живот, да
открият един нов път, обаче съвсем не е достатъчно, за да го осмисли. В това начинание те
наистина трябва да се допълват и това, което остава в тайна от съприкосновението им в
една страстна и неразумна възраст е това, че по-късно разбират смисъла или трябва да го
открият. Така мъжът и жената трябва да се допълват в едно начинание, да се учат един от
друг! Започне ли единият да доминира, значи скоро предстои катастрофа и ако не двамата, то
поне единият ще пострада трайно, което отново си е катастрофа за двойката.
Денонощието е разделено на две – нощ и ден с преходи от утрини и залези, както
сезоните се редуват от едната крайност до другата и винаги най-добре се живее в
преходните фази, в средата, така и в живота ни най-добре се чувстваме в средата, между
полюсите на собствения ни опит.
Едно младо момиче сподели на Султана, че никога в детството си не е получавала
шамар и когато го получила от баща си в късна възраст, това разбило отношенията им. Това
означаваше поне две неща: Или че ще бъде голяма катастрофа за нея, когато някой сериозно я
отупа, защото това, ще бъде в резултат на това, че не е била на подходящото място и с
подходящия човек и е прекрачила мярката в някаква степен, неприемлива за някого или тя няма
да знае как да се държи адекватно в тази ситуация. Не е разбрала, как се определя цената на
всичко, което се случва.
125
Няма полюсите на собствената си сетивност. “Шамар” е естествената реакция на
отсрещната страна, когато си прекалил – взел си се прекалено на сериозно, повече от колкото
може да понесе средата, която провокираш. Обратното е милувката, когато те погалят в
знак на умиление - дал си повече от колкото са очаквали.
Човек не би се научил да върви без да превъзмогне страха от това, че ще падне. Той
просто няма да стане от мястото си. Човек открива Смисъла, когато проумее
двойствеността на добавената си природа. Мъжът трябва да реализира и женската си
природа, а жената и мъжката. Така открива на какво е способен в мислите си в ролята на
лошия и търси шанс да стане по-добър. Разбира в мислите си колко може да бъдеш добър и
става лош, толкова колкото е необходимо, за да се пази, да оцелее, в средата, в която живее,
която обаче, е отново двойнствена. Предизвиква някого да е добър, но очаква да разбере, колко
е лош, както приема лошия, за да го провокира да прояви позитивизъм.
Султанът знаеше, че всички хора живеят между раждането и смъртта. Преди да
преживееш някое раждане, като свое и нечия смърт, вместо своята, никога не можеш да
разбереш истинската стойност на собствения си живот.
Когато пожелаеш нещо – бъди готов да получиш обратното! Поне ще разбереш, защо го
искаш!
Когато ти трябва нещо, бъди готов да се справиш и без него! Поне ще го оцениш по
достойнство!
Когато имаш нужда от някого, се приготви да го посрещнеш подобаващо, защото той
няма да те разбере правилно, ако не го усети на време!
Дори и рибата, очаква подобаваща стръв, за да налапа кукичката!
Всяко нещо си става, ако си струва!
Всяко нещо, освен всичко друго, си чака и звездния миг! – не го изпускай!
Общуването е като фризби! – трябва да се научиш еднакво добре да подаваш и да
хващаш!
126
За жените, един мъж прави компромиси и се учи, за да се промени и да го обикнат
хората. За мъжете, една жена прави компромиси и се променя, за да я обикнат хората.
Зюмбюлите разцъфнаха съвсем категорично!
Лесно постижимите цели не те учат на нищо, както лесно достъпните преживявания,
не оставят спомени!
127
Щастие
“Тя” го погледна малко надменно, малко иронично с оттенък на съзаклятничене, сякаш
знаеше всичките му тайни, та дори със самочувствие на човек, който го направлява с невидими
нишки зад кулисите, където куклите сега се опитваха да споделят усещането си, за това,
което ги направлява. Погледна го като любима своя книга, която бе прочела отдавана и на
която помнеше само края, но нямаше сили и време да прочете отново за да си припомни
тръпката от първия път, от началото.
Подобно на хора, които знаят само собствения си език и традиции и така общуваха в
своя хармония и това им бе напълно достатъчно, така и тя не искаше да знае какво правят
другите, не искаше да научи нов език и да познава нови традиции, от страх да не поставят под
съмнение нещо от собствения й свят. Не искаше да знае за другите жени, за другите светове, в
които Султана намираше своето щастие. Те също подобно на нея искаха да са щастливи. Бяха
готови на всичко за да имат нейното щастие.
Те лежаха подпрени на лактите си и безброй пъстри, разхвърляни възглавници, един
срещу друг приближени от току-що отминала страст. Тя го наблюдаваше като актриса,
която осъзнава, че е материал в ръцете на режисьор, но дяволитост в очите ѝ, подсказваше,
че се сеща и за това, че може да засенчи създателят си, ако той съумее да реализира желаният
от него блясък, като негова най-добра творба. Подобно на корида, забиваше погледи в
озлобената му от безпомощност и невъзможност гърбина, но всеки път, за да увеличи
страстта на желанието му, да стигне до върха на възможностите си, облят в кръвта на
таланта си. Забиваше тъпите си въпроси не за да получи отговор, защото го знаеше, а за да
не спира да ѝ отговаря, да не загубва тренинга си да мисли, да се съобразява с нея в мислите си.
По странен женски начин го тласкаше към собственото му фиаско, оставяйки непокътнатите
неща, които ѝ бяха необходими. Като ловец, който знаеше, че сърната винаги се връща в
бягството си там, от където бе тръгнала, тя чакаше да получи поредната възможност да го
отстреля душата му с меркантилност.
128
Тя пускаше кучетата на интуицията си по следите му и знаеше, че гонейки го ще го
върнат, защото той винаги се връщаше при навиците си и любимите си вещи, които бе
събирал дълги години, с които го бе подчинила в по-голяма степен от колкото с окови. Тя
знаеше, че жената е властелина на навиците на мъжа и докато ги поддържаше, той винаги
щеше да се връща. Често тя купуваше недоволството му с добре приготвена вечеря или обяд,
на който не бе способен никой ресторант в света и то защото никой не познаваше по-добре
от нея вкуса му. Това бе, игра на живот и смърт, от която винаги оцеляваха и се оказваха
съвукуплени в самото й начало. Той бягаше, бягаше и винаги се връщаше на полянката на
желанията ѝ, като ѝ даваше всичко, само миг след като го бе пожелала и никога, за да бъдат
напълно негова. Тя уж му даваше всичко, а реално го обезкостяване до степен, в която
преставаше да се открива.
- Е, кой ще ти даде пари за тази книга?
- Мой приятел ми обеща! Не се тревожи!
- Нима!? Чувал ли си за жени, които са били прелъстени и изоставени?
- Какво искаш да кажеш?
- Всички мъже сте еднакви, защото обичате да обещавате, но после се оказва, че не
помните!
- “После”?! – Все пак аз не съм жена!
- Защо не отидеш при приятелите си в Чикаго и не покараш камиона, за който мечтаеш
цял живот, не изкараш нужните пари и не си издадеш книгата?
- Защо да го правя? Тези, които ще прочетат книгата ще я платят! Въпроса е в това, че
ми е нужен кредит за да стигне до тях. Тя не е моя, а тяхна ! Ако замина за Чикаго, то ще е, за
да напиша друга книга, подобно на жена, която е готова на всичко, стига да получи желаното
от нея дете. Аз също съм готов на всичко, за да творя... и в ада бих отишъл, ако знаех, че мога
да бъда полезен!
129
- О, боже! Приказки ...
- Ти имаш децата си и сега си щастлива и неземно богата, без да разбираш, че това е
само миг. Понякога не те разбирам!... Как може да заспиваш всяка вечер с това неразбиране,
как разпознаваш съня от смъртта, когато нямаш надежда, че ще дойде утрото. Всяко
заспиване е смърт и разликата е, че го правиш с надежда, че ще се събудиш. Въздуха, който сега
държа в ръцете си и не усещам, е в състояние да държи огромен самолет в небето!
- Да! За това аз си пътувам спокойно в него, а ти умираш от страх!
- Именно! Ти дори си спиш, без да разбираш тази магия, но в същото време не си
способна да носиш отговорност за пътниците. Аз обаче не мога да изляза от ролята на
пилота и трябва да знам естеството на нещата, за да мога сам да ги контролирам, докато
спиш. За теб това е просто пътуване, за което си платила, от една командировка до друга, от
една почивка до друга, от курорт да друг курорт... В този наш полет съм бил винаги отпред, с
цялата отговорност, загледан в изгревите и залезите, високо на нивото на облаците на
мечтите ни, а ти дремеше в първа класа и си мислеше “Как да отслабнеш?”, събирайки парите
на пътниците за децата си!
- Нима?
- Да, и сега, когато децата ти пораснаха искаш просто да кацна! Дали някога ще
разбереш как се лети?
- Защо ми е? Аз и сега си летя!
- Да вярно е! Но ако жените трябваше да измислят нещата, които ползват, сега щяхме
да живеем още в наколни жилища в каменната ера, в пещерата пред огъня с полусурово месо в
ръцете!
- А, колко жени струва, реализирането на едно мъжко изобретение?
- Колкото е необходимо, защото освен, че винаги си струва, накрая се оказва, че те го
ползват най-много!
130
- Ако не бях аз, дали ти щеше да бъдеш същият? Дали щеше да пишеш книги или щеше
да въртиш геврека, както едно време и да се прибираш с думите: “Давай да хапна нещо, че съм
капнал!”
- Отново доказваш, че не разбираш естеството на полета. Един мъж с една жена може
да прелети, да планира и то, ако добре познава въздушните течения, но няма да е за дълго.
Освен от въздуха, на който да стъпи самолета с крилете си, той има нужда от двигатели,
които се задвижват с гориво. На този принцип летят мъжете. Тази енергия не идва просто от
жени! Тя идва от любовта и доверието на жена, от нейното разбиране и когато спре да го
зарежда търси друга, подобно на бензиностанция. Някой мъже просто прелитат едно
разстояние и толкоз, а други, непрекъснато пътуват. Ако си намеря жена, която да ме
зарежда във въздуха, въобще няма да кацам!
- Аз не те ли зареждам повече!
- С теб прелетях такова огромно разстояние, каквото не съм допускал, че мога да
премина и в най-големите си мечти – немислимо за всичките ти предишни познати. Бих
прелетял и много повече, но ти искаш да смениш маршрута. До сега летяхме в една посока и
беше сравнително лесно да предвиждам, да правя икономии на гориво... Сега ти прелетя до
своето щастие – децата ти, които осмислят труда ти, а аз искам да продължа полета си и да
поработя над опита си придобит от досегашния си полет, за да може и тези след мен да
летят и да изминават по-голямо разстояние, за по-малко време и с по-малко енергия!... Всичко
това изведнъж се оказа, че не е твоя работа!
- Така ли? А сега не летиш ли? Не го ли дължиш все още на мен?
- Може би, но по-скоро като в първа класа! Не мога да знам колко ме обичаш, или по
скоро това е навик и чувство за собственост, защото ти отдавна направи всичко възможно да
влезеш в пилотската кабина и да насочваш полета единствено в посоката на собствените си
интереси, а мен ползваш единствено, защото мога да пилотирам. Шантажираш екипажа и аз
все повече загубвам лоялността му.
131
Да управляваш ти самолета, би означавало прекалено голям риск, ако ще само защото никога
не си го правила, както и че моят живот е свършил - да стана безполезен. До сега не правеше
това и можех да нося отговорност, но сега, когото ти искаш да управляваш, би следвало да се
научиш и да понесеш отговорността си.
- Фараоните не са построили Египетските пирамиди, а робите им! Аз построих
твоята, сега ако ме обичаш така както твърдиш, ти ще построиш моята!... Всъщност аз ти
нямам доверие! ... Ти нищо не разбираш от летене и ако си решила тепърва да се учиш,
рискуваш прекалено много, защото децата ти все още са на борда. Там е натоварено и всичко
най- ценно, постигнато от мен през съвместния ни живот! За това не ми е все едно, въпреки,
че съзнавам нуждата ти да се развиваш. Ако искаш да се учиш, го прави със собствените си
криле, което обаче автоматично изключва необходимостта ти от мен. От друга страна и за
мен е по-удобно да провеждам изпитанията на новите си идеи, без да рискувам излишно с хора,
които не са свързани пряко с проектите ми.
- Така ли? Детенцето има нужда от нови играчки!
- Мисля, че съм си ги заслужил, поне до толкова, колкото ти се радваш на своите!
- Може би!
- Нямам време и имам много работа, а от възрастта въздуха пред мен става все порядък, а пътниците, които искат да пътуват все повече и повече!
- Правя, каквото мога! – каза тя с раздразнение.
- И аз!
Тя се извъртя на другата страна и сякаш до преди малко не бяха един в друг - като едно.
“ Дали в това редуване, на хармония и дисхармония, не бе елексирът на щастието?” – се
питаше Султана. Подобно на секса, който ги събираше в едно, за да полетят, а после кацнали
уморени отново се оказваха сами, така и в живота, нещо ги събираше, за някаква конкретна
цел, а когото тя се осъществяваше, ги отпращаше, всеки в собствената му самота.
132
Отново трябваше да мечтаят и да търсят маршрути, заради които да излитат, да
поемат всички рискове. Все трудно намираха обща цел. Познатото бе повече от непознатото,
а желанието за полет все повече се превръщаше в отегчително изчакване, дълъг престой на
някоя писта.
133
Зареждане
Султанът пишеше, бавно. Понякога дори забравяше от къде бе тръгнал и често се
връщаше, за да намери отново правилната посока. Именно в тези моменти имаше нужда от
зареждане. Момичето, което бе избрал за своя помощничка, бе прелестното, младо, изпълнено
с копнеж за щастие, преливащо от страст, с усещане, което той взимаше в обятията си,
докато тя пътуваше усмихната и доволна по редовете на мислите му. Сърцето му
учестяваше ритъма си, набираше скорост и обороти и го отпращаше в друго измерение, от
което понякога не искаше да се върне, но написаното винаги бе малко и никога не стигаше, за
да остане там. Тя го поглеждаше с влажен поглед и казваше:
- Браво! Страхотно!... Ще продължите ли?
Султанът я поглеждаше и разбираше, че трябва да продължи, сякаш му казваше: “Моля,
продължавай да ми пишеш! Обичам да чета, защото това което пишеш, сякаш е
предназначено за мен!”
Султанът дълго я наблюдаваше, когато домакинства или бере цветя по поляните или се
къпе във вировете на погледите му и после се оттегляше, за да продължи да пише.
Правеше го за жена, която обичаше и не познаваше и то не за да я има, а за да я срещне и
докосне, подобно на маг, който докосва реалността и я превръща в пъстър букет от
нереалност, който запраща в публиката, където го очакват невинните погледи на децата.
134
Епилог
Султанът бе разбрал, че е влюбен в една жена. Тя живееше в него и бе изплетена от
всичката красота, на която бе способен, която бе събирал, влакно след влакно от
впечатленията си от жените, които бе обичал. Тя живееше в неговия харем, но никога не
можеше да я открие в една. Тя бе блага, естествена, интелигентна, загрижена, женствена и
нежна, усмихната и ненаситна за красота. Имаше поглед, който бе еднакво предизвикателен и
насърчаващ, външност на парче чиста природа, облечена в цветовете на омекотени пейзажи и
характер на бързей, за който няма прегради. Тя бе жената, на която би харизал всичко и заради
нея бе способен на неща, които не подозираше. Той продължаваше да търси отражението й в
лицата на жените, който харесваше, но така и не можеше я открие. Съдбата му даваше
всичко на парчета, а сглобявайки ги, загубваше единственото цяло, което притежаваше –
времето. Времето, за което разбираш какво е жена! Научи се да му се наслаждава!
Султанът седна пред един водопад и мислите му се спуснаха по пътя на водата в
търсене на океан.
Разликата между бохемата и другите хора е в това, че едните работят, изкарват пари
и с тях си откупват правото да се забавляват, а другите са разбрали, че работата трябва да
ги забавлява, но за това е нужен талант, който притежават малцина – те са истински
богаташи. За Султана всичко бе, живот в който нямаше място за никакво разделение. Всичко
бе миг, в който те има! Полет! Несметно богатство!
Любимо
135
От автора
Уважаеми читателю,
Разрешавам Ви да изпитате уют в творческото ми пространство, като оставям свободен
достъпа към него, публикувайки го в интернет, в знак на протест към липсата на творчески пазар в
България. По този начин се надявам творческото ми усилие да стигне по-лесно до тези, които имат
нужда от него.
Оставям на Вашата съвест, заедно с оценката Ви за книгата, да изберете начина, формата и
цената, за да изразите мнението си, защото истинската стойност на изкуството е в стойността, която
сме готови да платим, за да консумираме.
С почитания!
Любимо
www.lubimo.com
136