Transcript Васил Левски 1837-1873

Васил Левски
/1837-1873/
“Ако спечеля –
печели цял народ ако изгубя,
губя само мене си!"
Животът на Васил Левски
е една история за...
СВОБОДА
СМЕЛОСТ
ИДЕАЛИ
ДЕМОКРАТСКА
РЕПУБЛИКА
НЕЗАВИСИМОСТ
БЕЗКОРИСТНОСТ
БЕЗСМЪРТИЕ
ПРЕДАТЕЛСТВО
Васил Левски е роден 18 юли 1837 г.
в град Карлово в семейството на Иван
и Гина Кунчеви. Има двама братяХристо и Петър и две сестри- Ана и
Марийка. Семейството му е сговорно и
работливо. Васил наследява от баща
си сините очи и русата коса,
изключителната честност и щедрост, а
от майка си – решителността,
трудолюбието и певческата дарба.
Момчето расте будно,
пъргаво и с чувство за
справедливост. Мечтата на
майката е да види умното
си чедо един ден свещеник,
учител или иконописец.
Затова го изпраща
послушник в Хилендарския
манастир при вуйчо му –
хаджи Василий, игумен на
манастира. Той обещава да
поеме грижите за
образованието на своя
племенник.
За да продължи
образованието си в Русия,
Васил приема предложението
на вуйчо си да се покалугери.
През 1858 г. Васил Иванов
Кунчев става дякон Игнатий.
Мечтата му да учи в Русия
така и не се осъществява.
Когато в ръцете му попада
един от позивите на Георги
Раковски, той напуска тайно
манастира. “След дълъг път
и доста премеждия през
пролетта на 1862 г. дякон
Игнатий се озова в Белград.
Веднага се записа в Легията
на Раковски и грижливо
започна да се обучава във
военно изкуство”. – (Калчев,
Камен. Васил Левски: повест)
Така започва неговият
революционен път.
Тук, в легията, спечелил и
прозвището си Левски.
Един ден Раковски
наблюдавал как момчетата
прескачат препятствия и
ровове. Васил направил
удивителен скок. Народният
войвода не се стърпял и го
похвалил:
- Отлично, юнак! Това беше
лъвски скок!
В Белград се запознава с Ильо Войвода и след
разсформирането на Легията участва в неговата чета.
През 1864 г. Васил Левски се завръща в родния си град
и става учител в село Войнягово. В продължение на две
години: “там той на децата азбукето откривал, а на
възрастните бунтовнически песни пеел и за царете
български им разказвал”. – (Жеглов, Иван. Добрият учител:
разказ). Турците, подушили, че “даскала буни раята”,
изпращат заптиета да го арестуват.
През пролетта на 1867 година
в България преминават четите
на Панайот Хитов и на Филип
Тотю. По препоръка на
Раковски Васил Левски е
избран за знаменосец на
четата на Панайот Хитов. След
години прославеният войвода
си спомня: “Пред нас стоеше
момък на около 28 години,
среден на ръст, жив, пъргав,
очи сини, сух, жилав, руса
коса, с малки мустаки.
Знаменосецът ми бе пъргав и
решителен като лъв. Той беше
неустрашим. Едничкото нещо,
към което имаше страст, бяха
свободата на отечеството и
старите народни песни, на
които той беше майсторски
певец”.
От придобития опит в
четата на Панайот Хитов и
след пограма на четата на
Хаджи Димитър и Стефан
Караджа, Левски стига до
извода, че без вътрешна
организация е невъзможно
всеобщо въстание и
започва своята апостолска
дейност – изграждането на
революционни комитети
вътре в страната, които да
подготвят народа за
въоръжена борба.
В края на 1868 и през лятото на 1869 г. Левски предприел
две обиколки из България, срещнал се с различни хора
сред всички прослойки на обществото. При втората си
обиколка основал и първите комитети. Опитал се да убеди
емиграцията в Румъния в необходимостта от вътрешна
революционна организация (ВРО), но не срещнал
разбиране и доверие.
При престоя си в Букурещ
сред българските хъшове е
и Иван Вазов. Обаятелната
личност на Дякона и
героичната саможертва в
името на свободата са
вдъхновили народния поет
да направи най-ярката и
точна портретна и
психологическа
характеристика на
Апостола в повестта
“Немили-недраги”:
“Левски имаше ръст среден,
тънък и строен; очи сиви,
почти сини; мустаци
червеникави, коса руса, лице
бяло, околчесто и изпито от
непрестанна мисъл и бдение,
но което се оживяваше от
една постоянна и естествена
веселост. Странно! Тоя момък,
който проповядваше опасната
мисъл за свобода, за борба,
за смърт, който се излагаше
всеки ден на опасности; тоя
син на нощта, на пустинята,
на премеждията, имаше весел
нрав! Той беше като Тотя
Войвода голям песнопоец и не
един път букаците на Стара
планина са еквали от гласа
му”.
Дълбоко убеден в правотата си, през пролетта на
1870 г. Левски отново се върнал в България и
започнал мащабно да осъществява своите планове.
До следващата година успял да организира гъста
мрежа от комитети, обединени във ВРО, със свой
устав, програма и строга дисциплина. Навсякъде той
събирал по-будните българи, говорел, убеждавал ги,
после ги заклевал върху пистолет и евангелие във
вярност на делото. Запалил хиляди с идеята си за
”чиста и свята република”.
Ловешкият касиер поп
Кръстю, присвоил пари
на комитета и си
построил къща. Левски
чул за това и го повикал
на отчет в Къкринското
ханче.
Поп Кръстю знаел за
какво го вика Левски и
пратил на уговорената
среща турските заптиeта.
Апостолът разбрал за
предателството, тръгнал
да бяга, но навоят му се
закачил и той паднал.
На 26 декември 1872 г.
(втория ден на светлия
християнски празник
Рождество Христово) в
Къкринското ханче турците
успяват да заловят
неустрашимия Апостол.
Оковали го и го отвели
в София.
Изправили го пред съда.
Левски се държал
мъжествено и не предал
народното дело и своите
сподвижници.
Присъдата – смърт чрез
обесване – е изпълнена на
19 февруари 1873 година.
Покрусата, обзела всяко родолюбиво
българско сърце след гибелта на Апостола,
е изразена най-прочувствено и дълбоко от
Христо Ботев в елегията “Обесването на
Васил Левски”:
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачиш?
О, зная, зная – ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край София
стърчи, аз видях черно бесило,
и твой един син Българийо,
виси на него със страшна сила!
Ще имаме едно знаме,
на което ще пише:
СВЯТА И ЧИСТА РЕПУБЛИКА
Васил Левски