Transcript Атанас Далчев

Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун като второ дете в семейството
на юриста кукушанец Христо Атанасов Далчев иприлепчанката Виктория
Матеева Дишмова. Баща му работи като адвокат и преподавател по турски език
в българската мъжка гимназия “Кирил и Методий“ в Солун. През 1908 г. Христо
Далчев е предложен от групата на Яне Сандански за народен представител на
Серската област в османския парламент. През 1908 г. заедно със семейството си
се мести в Цариград. Там Атанас Далчев учи в местното българско училище.Той
е сред най-видните български поети и преводачи на 20 век. Автор е на поезия с
ярко философска проблематика. Превежда стихотворения и белетристика от
френски, испански, италиански, немски, и руски писатели. Носител е
на Хердеровата награда на Виенския университет (1972). през 1914 г. къщата им
в Солун изгаря при пожар, те се установяват в София. Там Атанас Далчев се
записва с класически профил в Първа мъжка гимназия (днес Първо СОУ).
През 1921 г. дебютира в поезията със стихотворния си диптих „Залези“,
публикуван в ученическия вестник „Фар“. Година по-късно завършва гимназията
и държи реч пред випуска си. Същата година е приет в Софийския университет,
специалност философия.
През 1923 г. Далчев публикува
стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на
жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите
моми“ в символистичното списание „Хиперион“. През същата година
заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетичен
сборник „Мост“. През следващите години сътрудничи на сп.
„Хиперион“, „Демократически преглед“ и в. „Изток“. Първия си
самостоятелен сборник „Прозорец“ издава през 1926 г. Същата
година прекарва седем месеца при брат си - скулптора Любомир
Далчев, в Рим, където слуша лекции по история на изкуството.
Заедно с авторите, участвали в „Мост“, организира група,
първоначално около вестник „Изток“. От 1927 г. Атанас
Далчев, Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин
Гълъбов,Светослав Минков и други започват издаването на
собствен вестник, „Стрелец“, поставяйки началото на литературния
кръг „Стрелец“.
През 1927 г. Далчев успешно завършва педагогика и философия в Софийския
университет. По време на следването си там той развива осъзнат интерес към
литературата и културата на Западна Европа. Чрез гьотингенския доктор Константин
Гълъбов и завършилия архитектура в Мюнхен Чавдар Мутафов се запознава с „новата
предметност“ и експресионизма - течения в немското изкуство между двете световни
войни. Лекциите на Атанас Илиев го въвеждат в съчеталата медицина, психология и
рационалност психоаналитичната школа. През 1928 година публикува
стихосбирката „Стихотворения“. Същата година, без да знае, че е болен от малария,
заминава за Франция. В Тулуза попада на специалист, който познава болестта.
През 1928-1929 г. слуша лекции в Парижкия университет, където завършва курс за
преподаватели по френски език. През 1930 г. излиза от печат стихосбирката му „Париж“.
По предложение на Никола Фурнаджиев през 1937 г. е изпратен за учител по български
език в българското училище в Цариград. Прекарва там шест месеца, но турските власти
не му позволяват да преподава. След завръщането си в София започва работа като
инспектор на прогимназиалните училища и учител по български език в тогавашната 13та гимназия. Занимава се и с преводаческа работа.
Подложен на силен натиск в първото десетилетие след 9
септември 1944 г., той спира да пише. През 1945 г. се
ражда третото му дете, Виктория. До края на 1947 г. е
началник на отдел „Обществено възпитание“ към
Министерството на информацията и изкуствата, но след
реорганизация в министерството през 1948 г. остава без
щатна работа. След като през 1950 г. се ражда
четвъртото му дете Райна, е принуден почти денонощно
да се занимава с преводаческа работа, за да издържа
лишеното вече и от собствен дом семейство. Владеещ и
ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев
превежда класически книги като "Бунтът на масите" на
Хосе Ортега-и-Гасет, „Братовчедката Бет“ на Балзак,
„Басни“ от Лафонтен, „Червено и Черно“ на Стендал,
разкази на Чехов, съвременни испански поети, лирика на
Хьолдерлин и др.
През 1952 г. Далчев заема поста на Радой Ралин като редактор
на списание „Пламъче“. Назначен официално за негов редактор
през октомври 1953 г., той продължава да превежда. През
следващите години той и Александър Муратов плодотворно
сътрудничат в множество съвместни преводи на чуждестранна
художествена литература. Едва през 1956 г. Далчев започва да
пише отново, а през 1965 г. публикува „Стихотворения“.
През 1972 г. излиза сборникът „Балкон“, съставен от приятеля
му Радой Ралин. През време на творческото си мълчание
създава сборника с поетично-философски афоризми и
критически размисли „Фрагменти“.Удостоен е със званието
Заслужил деятел на изкуството и културата. Същата година
получава „Знак почета“ — орден на Президиума на Върховния
съвет на СССР, за принос в популяризацията на руската и съветска
литература у нас.
КНИГАТА „ФРАГМЕНТИ‘‘
Kнигата „Фрагменти“, излиза през 1967
година и въпреки неголемия си тираж
се превръща в литературно събитие.
Превърнала се е в настолна книга на
цяло поколение млади литератори,
като бива приета радушно и от
критиката. Инициативата на Далчев с
тази книга, полага началото на един
възроден в националната ти култура
интерес към фрагментарноесеистичните словесни традиции.
„Фрагменти“ е един синтез на цял
период в творческото развитие на
самия Атанас Далчев.
Бележките на автора се появяват в
периода, когато той не публикува нито
едно стихотворение (1937-1955). През
този период в периодичния печат
излизат 137 бележки, който по обем
представляват половината от книгата
„Фрагменти“. Първоначално
фрагментите, които биват публикувани
излизат в печата под заглавието
„Бележки“. Едва по-късно, когато ги
събра, Далчев приема предложеното
му от Борис Делчев заглавие „Фрагменти“. Така тази книга
пресъздава представата за автора
като класик на този жанр и дава
основния корпус на Далчевите
фрагментарни размисли.
КНИГАТА „ФРАГМЕНТИ‘‘
Неговите фрагменти в жанрово отношение варират от афоризма до кратка
прозаическа скица (миниатюра) и кратко литературно есе. Ето и няколко
примера за характерни Далчеви афоризми:
 „Един писател личи по това, което той не си позволява да пише.“
 „Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.“
 „Песимизмът у някои е извинение за мързела им.“
Този тип „изречения“ и свръхкратки „фрагменти“ на Далчев определено имат
„художествени“, а не моралистични или критически импулси и съдържание. Те са сякаш
образи, изпаднали от някое стихотворение, останало ненаписано. Или сами по себе си
представляват кратко стихотворение в проза, лирична миниатюра. За разлика от тях
най-дългите Далчеви фрагменти представляват или кратки критически есета, или пък
наситени прозаически миниатюри от типа на стихотворенията в проза. И двата типа от
по-обемните фрагменти обикновено имат заглавия - „Любовта на Лора и Яворов“, „ За
българския ескетизъм“ „Дъжд“ и др. По-голяма част от публикуваните „бележки“ имат
заглавия, а част от тях са групирани и в цикли.
КНИГАТА „ФРАГМЕНТИ‘‘
Между афоризмът и прозаическата скица са разположени най-обичайния тип Далчеви
фрагменти, които всъщност са и най-чисти в жанрово отношение. В тематично-съдържателно
отношение тези фрагменти варират между „критически“ и „моралистичен“ тип
Най-ясно личи голямото интерпретаторско и литературно-историческо значение на
Далчевите фрагменти в конкретните му съждения за българските писатели. Близо 50 от 450те Далчеви фрагменти са посветени на конкретни творци от българската литература.
Размислите на Далчев представят критическите възгледи на поета, който има остро
самосъзнание за собственото си литературно-историческо място.
Основните размисли за българската литература са за онези творци, които са
предшественици на автора. Яворов е пример за предшественик, от когото Далчев се
„отблъсква“ литературно-исторически, а Димчо Дебелянов – пример за поето, когото „следва“
литературно-исторически. Това са и поетите, за които той е писал най-много. Единственият
български прозаик, за който има изказване в фрагментите е Йордан Йовков. В изказванията
на Далчев ще открием, не просто необходимата почит, която всеки поет трябва да отдаде на
традицията, не само портретни зарисовки на класиците, но и тънки, несъзряни от никого
наблюдения върху поетиката им.
Стиловият аскетизъм и перфекционизъм сътворяват изразното изящество и
духовната извисеност на Далчевите „фрагменти“. С тях, не по-малка степен
отколкото с поезията, той стана класик на новата ни литература. Защото,
както казва Пол Валери: „Класик е онзи писател, който носи в себе си
критиката и го включва пряко във всичките си дела.“.
През 1974 г. на руски език излиза том избрани негови
съчинения. Далчев е особено радостен от този факт,
главно от това, че преводът е осъществен от поетесата
Мария Петровых. Същата година чества 70-годишен
юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на
изкуството и културата и с орден „Народна република
България“ - III степен. През лятото на1977 г. пише
стихотворението „Художникът и вятърът“, посветено на
Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в бял
стих и последното за творческия му път.
Далчев умира в София на 17 януари 1978 г.
БОРИСЛАВ, ЕМАНУЕЛ, ГЕОРГИ, ИЛИЯ И ДАНИЕЛ