Transcript Изтегли презентация

Пътят на спасението –
Орфей, орфически мистерии,
християнство
Екатерина Пейчева
Българската историческа наука от десетилетия твърди,
че траките са БЕЗПИСМЕНИТази идея за безписмените
траки се отстоява със стигаща до абсурдност страст, като
се игнорира съществуването на голям брой твърдения за
тракийски ръкописи, надписи, изображения, дори
намерени изписани древни каменни плочи. Сред тези
находки е и единствената в света намерена в България
цялостна златна тракийска книга, почти неизвестна на
световната историческа наука и съзнателно непроучвана
от нашата.
СКАЛНОТО СВЕТИЛИЩЕ ТАТУЛ
С. ТАТУЛ
една от плочите, намерена в тракийската “Петелова могила”,
край с. Драгойна, Първомайско, разкопана още преди
Освобожденето. Надписът е с кирилски букви, досега не е
изследван от нашата археологическа наука, не е разчетен и
публикуван, поради противоречие с постулатите на
официалната ни история.
Златната книга
. Дори
Валерия Фол неотдавна поиска със закон да
се забрани търсенето на доказателства за тракийска
писменост. Смешно, ако не беше толкова абсурдно
жалко! Защото т.н. траколози не търсят познание,
всъщност те защитават (със зъби и нокти) едно вярване.
Съвсем наскоро пък един виден историк ми каза, че
нашата история е съставена „по споразумение”.
Споразумение с кого? В чия полза?
Само ще спомена, поради ограниченото време, че
древните обитатели на нашите земи разполагат с азбука
дори и в предтракийския период. Диодор Сикулски
свидетелства, че Орфей и Линей са ползвали
пеласгийската азбука. Споменатите от римския историк
траки са живели през второто хилядолетие преди Христа.
За още по-ранна тракийска писменост от трето и
четвърто хилядолетие преди Христа дава сведения
нашия лингвист акад. Иван Дуриданов .
НИКОЛА ГИГОВ –ПОЕТЪТ НА РОДОПА
Ето какво пише и поетът Никола Гигов: „Между бесите
от Родопите и коптите от Египет (коренното население
на Египет) е имало непрекъснат мирен съюз и взаимно
подпомагане. Орфей – “най-великият смъртен
музикант на света” – е реформирал именно
коптската азбука. В Коптския музей в Кайро Орфей
е изобразен пред входа на музея с кошница книжни
свитъци. Нима е случайно това?”
Най-чудното е, че ние отричаме собствената си
писменост, а гърците я признават. Платон в
„Държавата”пише: “Жреците разполагат с купища
книги от Мусей и Орфей”. Но и да нямаше
множество доказателства за писменост на траките, то
отсъствието на доказателство не е доказателство за
отсъствие. Но това е друга тема.
ОРФЕЙ
И все пак знаем твърде много за учението, наречено по
името на Орфей – легендарния поет, музикант,
философ, религиозен реформатор, тракийски цар и
жрец. Доскоро смятан за митична фигура, той беше
изваден от легендите и признат за реално
съществуваща личност благодарение на 50 годишните
проучвания и многобройни книги на писателя Никола
Гигов, получил за това световно признание и носител
на множество световни награди.
„Времето на Орфей вече е датирано – XIII век
пр.н.е. – едно поколение преди Троянската война.
Орфей живее 5 века преди Омир. Доомировият
период в създаването на древната цивилизация – това
е приносът на траките в световната цивилизация,
който в древността се е наричал Орфически период в
световната цивилизация (XIII-VIII век пр.н.е.).” –
пише Никола Гигов.
Кой е Орфей, чието име повече от 3 хилядолетия е
покрито с неувяхваща слава, който въпреки забраните,
гоненията и унищожаването на книгите му и до днес
събужда съкровен трепет и творчески пориви, комуто
са посветени стотици поеми, драми, опери, балети,
романи и научни изследвания от древността и до наше
време
ОРФЕЙ –ВДЪХНОВИТЕЛ НА ЕВРОПА
ЛЕГЕНДА ЗА ОРФЕЙ И ЕВРИДИКА
Лили Игнатова
Кой е този син на музата Калиопа и речния бог Ойагър или
според друга версия на самия бог Аполон, което го прави
самия него Божи син? Това „златно чедо на Тракия”, както
го нарича Никола Гигов, този най-велик музикант, който със
своята златна лира укротявал дивите зверове и карал скалите
да танцуват, нежен поет, изпял най-красивите любовни
стихове. Религиозен реформатор, преобразил оргиастичните
Дионисиеви култове, заменил кървавите жетрвоприношения
с безкръвната жертва на вино и житни класове и създал
древните Мистерии, в които хората са посвещавани в найсъкровените тайни на душата и духа, прочут оракул,
ясновидец, създател на азбука, чиито букви използваме и до
днес, провъзгласил своята мисия: „помощ на слабите,
утешение на страдащите, надежда за всички.” Негови са
думите: „Земята може да се завладее с лира, а не с меч”.
РОДНОТО МЯСТО НА ОРФЕЙ
Известната на всеки легенда разказва как, загубил своята
любима Евридика, ухапана от змия, той изпял толкова
тъжни и сърцераздирателни погребални песни, че
развълнувал и трогнал самите владетели на царството на
сенките Хадес и Персефона, слязъл в подземните им
владения и получил позволение да изведе Евридика на
белия свят. Но не спазил условието да не се обръща
назад и тя отново потънала в света на безплътните
сенки.
. Според най-древния вариант на тази легенда обаче,
той успял да изведе любимата си Евридика от царството
на сенките.
След дълъг период на приемане на легендите и митовете
само като красиви истории, днес ние знаем, че в тях е
скрито древното знание и мъдрост, което като
непрекъснат поток тече през хилядолетията, понякога на
повърхността, понякога скрито и тихо, но никога
непресъхващо, като напоява душите ни, възпитава ни,
позволява ни с архетипните си образи да преживеем
процесите на психичното си и духовно развитие.
И макар бурното развитие на природните науки,
ритуализацията на религиите, десакрализацията на
духовните и психически трансформации да са превърнали
Вселената от Божествено същество със своя душа в
бездушен, предсказуем и контролируем механизъм, а нас
самите в наблюдатели, а не участници във великото
тайнство на природата и живота, древният поток на
знанието, осъзнаването и мъдростта ни дава възможност да
се гмурнем в дълбините, да
открием скритата си
божествена същност на човешки същества, да разберем
посланието на религиите.
ДЕЛФИ
„Човече, опознай себе си и ти ще разбереш Вселената и боговете” - тези
безсмъртни думи на Орфей, издялани над входа на Делфийския оракул, ни
разкриват най-съкровената тайна на човешкото същество и ни водят към
осъществяването ни като божествено създание. Това е и основната идея на
строго пазената тайна на древните Мистерии – тези посветителни
церемонии, които давали познание за невидимите духовни светове и
измерения и променяли посветените за цял живот. Преминалите през
Мистериите получавали звание мисти и познание за безсмъртната човешка
душа, която живее в смъртното ни тяло, но не умира със смъртта му, а
продължава да живее щастливо във вечните Елисейски
полета. Това
знание стига до нас с благовестието на християнството за Царството
Небесно, Царството на Духа и Любовта, което е вътре в нас, за което сме
забравили, но в което можем да се върнем така, както блудният син се
връща при своя баща, посрещнат с радост и любов.
Легендата за Орфей, извел от мрачното царство на
смъртта своята любима Евридика, своята душа, ни гледа от
иконите и стенописите на безбройните църкви, посветени
на Успение Богородично. На тях Божият Син Исус,
изправен над смъртния одър на Богородица, държи в
ръцете си спасената й душа, а над тях са райските селения.
УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО
Другата, по-известна версия на тази легенда, завършва
трагично. Орфей не спазва заръката на Хадес да не се
обръща, докато не изведе Евридика на дневна светлина и
потресен вижда как любимата му се стапя отново в
царството на сенките, този път завинаги. Горко
оплаквайки печалната си участ, сломен и отчаян, Орфей
се върнал горе.
Четири години тъгувал той за
Евридика и не
поглеждал друга жена. „Орфей се превръща във
влюбена сълза” – ще напише за него родопският поет
Никола Гигов. Плачът на Орфей по Евридика ражда
Голямата поезия. Вдигнал очи към небето, той свири на
златната си лира и пее, заобиколен от траки, които
унесени слушат вълшебната музика. Така го виждаме
на множество изображения по древногръцки вази.
Скръбта на Орфей по Евридика предизвикала гнева на
менадите – жриците на бог Дионис. Една нощ по време
на мистериите в чест на бога, опиянени от вино и
упойващи треви, те нападнали дивния певец, разкъсали
го и хвърлили главата му в река Хеброс (Марица).
Носейки се по водите на реката и после през Тракийско
море, което днес се нарича Егейско, главата на Орфей
доплавала до о-в Лесбос, където била поставена в пещера
и пророкувала дълги години след това.
СМЪРТТА НА ОРФЕЙ
Лирата на Орфей била пратена на небето от Зевс, където се
превърнала в съзвездието Лира, за да напомня на хората за
вълшебните песни на певеца.
Майка му Калиопа и
Музите, нейните сестри, събират частите на разкъсаното
му тяло и ги погребват , а на славеите на гроба му и
светилището край него е казано да пеят особено
благозвучно.
Елементи от тази легенда могат да се открият както в поранни, така и в по-късни времена, което означава, че в нея
има нещо архетипно и универсално. Така например
древноегипетски мит разказва за Озирис, който е разкъсан
от своя враг Сет, а сестра му и негова съпруга Изида,
събира частите, оживява тялото му и ражда сина му Хор.
Полубожеството, което умира в ужасни мъки, за да
възкръсне и утвърди продължаването на живота, ни е
познато и чрез образа на Христос. Затова говорим за един
архетипен образ, който има власт над самата смърт.
Неслучайно от първите столетия на разпространение на
християнството е достигнало до нас изображение на
разпънат на кръст човек с ореол от звезди над главата си и
надпис „Орфеос баккикос” – Орфей на Бакхус. А името
Орфей се тълкува от някои древни автори като „храм” –
очевиден тук е паралелът с утвърждението в Новия Завет,
че Исус е разбирал под „храм”, тялото на човека.
Разбирането за тялото като храм на душата, проповядвано
от християнството, означава не само отношение и грижа за
него като за светилище, в което обитава божеството, но и
животът за човека се превръща в свещенодействие. Всеки
човек е свещеник в своя храм.
Централен за Орфическия култ мит разказва за смъртта на
Дионис, бога на виното. Дионис бил син на Зевс и богинята
на подземния свят Персефона. Ревнивата съпруга на Зевс,
Хера, кара Титаните, древни земни същества, да убият
детето. Те се маскират, като намазват лицата си с бяла
глина и докато детето Дионис си играе, наобикалят го и
когато то се опитва да избяга, преобразено като бик, те го
разкъсват на парчета, после сваряват и опичат парчетата.
Докато приготвят зловещото си ястие, миризмата на
опечена плът достига до Зевс. Разгневен, той запраща с
мълниите си титаните обратно в Тартар – бездната под
Подземното царство и успява да спаси сърцето на Дионис,
за да го погълне и отново да го роди.
Парата, която се издига от изгорените титани, се превръща
в пепел, която Зевс смесва с глина и създава от нея първите
хора. Оттогава всяко човешко същество има смесена
природа, твърди мита – отчасти примитивна и титанична,
но и божествена, Дионисиева, защото титаните все пак са
успели да погълнат парчета от неговата божествена детска
плът.
ДИОНИС
Така за пръв път в Орфизма се проповядва идеята за
божествената искра във всяко човешко същество и за това,
че истинският живот е по-скоро живот на духа, отколкото
на тялото. Тялото е като затвор за душата, а една орфическа
поговорка казва : „тялото е гробница”. Орфиците вярват, че
животът на Земята е наказание за титаничната част в
човека и че Дионисиевата искра, която блести у всеки,
копнее да се завърне към източника на божественото –
върховния бог Зевс.
Орфическият култ посочва няколко начина, по които тази
искра може да бъде освободена. На първо място за това се
изисква посвещение под формата на ритуално хранене,
подражаващо смъртта на Дионис и намазване с бяла глина
по подобие на титаните. Така ясно се идентифицират
двете части на същността на посвещавания – свещената
Дионисиева част, погълната с храната, и свързаната със
земята титанична страна.
Отново можем да направим паралел с ритуално приеманото
причастие в християнството – хляба и виното
божествените плът и кръв Христови.
След посвещението новите последователи на орфизма
започват да водят религиозно вдъхновен живот, осъзнали
божествената си същност и взели съдбата си в своите ръце,
вместо да бъдат играчка на боговете./ Те вече принадлежат
към божествената безсмъртна група от души, обитаваща
Елисейските полета, затова от изключителна важност е да
излязат от омагьосания кръг на преражданията и да се
присъединят към тях./
ПРИЧАСТИЕ НА АПОСТОЛИТЕ
Поведението на човека след смъртта е важна част от
орфическите знания. Намерени са множество златни
плаки, таблици и страници от книги в гробници в Гърция,
Южна Италия и, както знаем, единствената цялостна
златна книга в България, датирани от 3 в. пр. Хр. до 4 в.
след Хр. Надписите по тях разказват за пътуванията и
преживяванията, които последователите на Орфизма
очакват да им се случат след момента на смъртта.
Златните орфически плочки посочват пътя, който да се
следва в отвъдния свят, както и думите, които трябва да се
изрекат на определени места. Най-важният момент е,
когато душата се изправя пред два извора – единият
тръгва наляво от пътя, а другият – надясно. Този, който
тръгва наляво, се казва Лета, забрава. Ако душата попадне
в него, губи съзнание за цялото си минало и се преражда.
Реката, която тръгва надясно, се нарича Мнемозина,
памет. Тук душата трябва да каже : „Аз съм дете на Земята
и на звездното Небе” и да помоли пазителите да отпие.
Тогава ще може да продължи „по пътя надясно през
свещените ливади и полета на Персефона”. Достигнала по
този начин до вечното щастие, душата запява:
„Излязох от този тежък, печален кръг.
С бърза стъпка стигнах до желания венец.”
ЗЛАТЕН ЛИСТ с Орфически мистичен надпис от десет стиха,
5-4-и в. пр.Хр. Намерен в Фарсала (Лариса).
Знанието за безсмъртието на душата, пребиваването й в
отвъдния свят и новото й раждане, т.е знанието за
прераждането на душата, така както житното зърно се
заравя в земята, за да поникне отново и да даде богат плод,
е мистичната същност на орфизма. Преживяването на
тайнството на живота и смъртта в най-свещените празници
на древния свят - Орфическите и Елевзинските мистерии,
опазено в дълбока тайна, променяло завинаги участниците
в тях, защото след посвещението новите последователи на
орфизма започват да водят живот на аскетизъм и
самодисциплина, никога повече не ядат месо и не убиват
животни за жертвоприношения. Забранено им е да убиват
хора, както и самоубийството, носят бели дрехи, като израз
на стремежа им към пречистване.
САМОТРАКИ
Това е първата религия, която акцентира върху личната
отговорност и оказва дълбоко въздействие върху
философските и религиозни течения и до днес.
Орфическият аскетизъм премества фокуса на вниманието
от чувствените наслади към даровете на Дионисиевата
душа, укрепва морала и утвърждава духовния живот. Това
знание, тази „вечна философия” е универсална по природа
и макар всяка религия и култура да го въплъщава по свой
начин, приликите са очевидни.
ЕЛЕВЗИНСКИ МИСТЕРИИ
Новото разбиране за истинската природа на човека отеква
във всички западни религии след това, въпреки стремежа
да бъде скрито от масите и да се преживява само в
мистичните традиции.
Прегледът на духовното наследство на ненадминатия
Орфей и неговите последователи орфиците няма да бъде
пълно, ако не разгледаме и космологичната концепция на
тази традиция. След смъртта на Орфей, платил с живота си
религиозната и философска реформация на древните
оргиастични култове,“Тираните на траките изгориха
книгите му, изгониха учениците му, гръцките владетели
ги последваха по пример, заличаваха паметта му,
унищожаваха последните му следи. След няколко века
вече се съмняваха в съществуването на Орфей“. Това е
изписано на гръцки език за него.
Все пак различни философи и историци от ранните
векове цитират части от Орфеевата песен, чиято тема е
раждането на света, сътворението. Светът се заражда
в тъмнина и хаос. Кронос, или Времето, оформя яйце
от мистериозния пети елемент – етера. Все пак
различни философи и историци от ранните векове
цитират части от Орфеевата песен, чиято тема е
раждането на света, сътворението. Светът се заражда
в тъмнина и хаос. Кронос, или Времето, оформя яйце
от мистериозния пети елемент – етера.
Зевс пита Нощта как може да победи Кронос и отговорът
е, че трябва да погълне Вселената. Зевс прави точно това
и така започва всичко. Ето каква е песента на Орфей,
според книгата „Древните фрагменти” на Исаак Престън
Кори, изд. 1832 г.:
Зевс пита Нощта как може да победи Кронос и отговорът е, че трябва да погълне Вселената. Зевс
прави точно това и така започва всичко. Ето каква е песента на Орфей, според книгата „Древните
фрагменти” на Исаак Престън Кори, изд. 1832 г.:
Зевс е първият. Зевс, гръмовержецът, е последният.
Зевс е началото. Зевс е средата и всички неща
Са създадени от него.
Зевс е мъж. Безсмъртният Зевс е жена.
Зевс е основата на Земята и на звездното небе.
Зевс е диханието на всичко. Зевс е поривът на неуморния
огън.
Зевс е дъното на морето. Той е Слънцето и Луната.
Зевс е бог. Той е създател на живота във Вселената...
Ще се вгледаш ли в главата и в светлото му лице, то е
сияйното небе, обкръжено от златни къдрици,
От блестящи звезди, красиво светещи във въздуха/.
ФАНЕС
ЗЕВС ПЕЛАСГИЙСКИ
Съществуват 86 химна, които са приписвани на Орфей. Те
се състоят
от сложни молитви към различни богове,
събрани в сборник, наречен „Тиеполео” – Молитва./
Повечето химни са придружени от инструкции за
използване на точна подправка или билка, която да бъде
изгорена и си спечелват славата на толкова мощни
магически средства, че през Ренесанса философът –
астролог Марсилио Фичино решава, че са опасни за
публикуване. Оттогава Орфическото знание остава скрито,
предавано само на посветени, избрани хора. Сборникът,
съдържащ освен Орфическите химни текстове от Омир,
Калимах, Прокъл и „Аргонавтиката” на Орфей, е спасен от
Йоан Ауриспа (Златоуст) и изнесен във Венеция през 1432
г. преди падането на обречения Константинопол в ръцете
на турците.
СИМВОЛЪТ НА ОРФИЧЕСКАТА ТЕОГОНИЯ
Оригиналът е изгубен за съжаление, но е архетипът на
последвалите го издания./ По тези химни можем да си
представим как са протичали някои от мистериалните
посветителни празници на тракийските орфици, послужили
за основа на по-късния литературен и питагорейски
орфизъм, познаващ два пътя за достигане на Божественото
познание – пътя на вярата, достъпен за всички чрез
ритуалите си и другият – извисяването до Божественото
чрез Аполоновия екстатизъм, привилегия на аристократите.
„Затворете вратата за непосветените” с този възглас на
тракийските жреци започва орфическото действо. „Двери,
двери” – възгласява свещеникът в християнската църква
преди да започне съкровената част на литургията.
„Моят Бог е Ерос” – изповядва Орфей. Ерос, най-могъщата и
първична енергия на Вселената, която първа трепва в
утробата на Великата Богиня-Майка, за да самозачене тя
Сина си. Ерос – енергията на Сина, с която той обхожда и
движи света, на Първородения, който размахва златните си
крила и пръска с тях блестяща златна светлина. „Бог е
Любов” – прогласява Евангелистът Йоан в първото си
послание от Новия завет (1Йо.4:7).
ЕРОС
Орфей слиза в мрачния Хадес, подземното царство на
мъртвите, за да победи смъртта и да спаси любимата си
Евридика. Според апокрифното Евангелие на Никодим,
Иисус след разпъването си слиза в Ада, като разрушава
портите му и спасява и извежда от него душите на
мъртвите, а сам побеждава смъртта, като възкръсва. Тези
текстове са основа на литургични песнопения по време на
Великденските празници и съответна иконография.
СЛИЗАНЕ НА ИСУС ХРИСТОС В АДА
СТЕНОПИС ОТ МАНАСТИРА ХОРА, ДНЕС КАХРИЕ ДЖАМИ, ИСТАНБУЛ
Не е възможно да се изчерпи в една кратка статия
огромният материал за тракийския орфизъм, но заължително
трябва да се отбележи и традиционната им космогонична
представа, която урежда и социалната йерархия. Според нея
Великата Богиня Майка самозачева и ражда своя Син –
Слънцето, богът –огън, което циклично се ражда и умира.
Като соларно божество то е Хелиос, Аполон, Сабазий, като
хтонично – Дионис, Загрей. Синът-Слънце встъпва в свещен
инцест с Богинята Майка – така се ражда Чедото –
тракийският Цар-жрец. Божественият Син – Слънцето,
задвижва Космоса, а Чедото – Царят-жрец организира и
обхожда социума. След като Царят-жрец, синът на Сина
възмъжее, той встъпва във втори свещен брак с Великата
Богиня Майка чрез обредно жертвоприношение на кон или
бик. С това кръгът се затваря.
СВЕЩЕНИЯТ БРАК НА СЛЪНЦЕТО И БОГИНЯТА – МАЙКА
СВЕТИЛИЩЕТО КРАЙ С. БУЗОВГРАД
След реалната си смърт Царят-жрец бива обожествяван и
става посредник между човека и бога. И отново виждаме
паралела между тракийския орфизъм и християнството, в
което Исус след физическата си смърт сяда отдясно на
Небесния си Отец и се превръща в Бог-Син.
МОГИЛАТА – ХРАМ
с. Свещари
ОБОЖЕСТВЯВАНЕ НА ЦАРЯ - ЖРЕЦ
Затова никак не е случайно, че в римските катакомби,
древни манастири и църкви намираме изображения имeнно
на Орфей в християнизирания образ на Добрия Пастир.
ДОБРИЯТ ПАСТИР
Обръщам внимание на тези паралели – а те са много
повече – между тракийския орфизъм и християнството,
защото едно задълбочено и честно изследване на тази тема
ще обясни много от приемствеността в духовните пътища
на цивилизациите, ще ни даде истинска възможност да
разберем кои сме ние, българите, нашето място в
световната култура, нашето собствено духовно пътуване.
И защо не, ще ни върне отново при извора на нашата
духовност и от лутащи се в мрака на незнанието и
бездуховността души ще ни дари с истината за нашата
история и ще излекува дълбоките хилядолетни рани,
които ни пречат да бъдем такива, каквито сме всъщност –
наследници на духовните съкровища на предците си,
наследници на божествения Орфеев дух, творци на
съдбата си, а не играчки на чужди интереси, хора с могъщ
дух и творчески дарби.
И ще засияем със светлината на ослепителния Ерос –
Любовта, която споява този свят, за да не се разпадне и
изчезне в мрака.
Защото истинската история на един народ не е толкова
в териториалните му наследия и материални богатства,
а е историята на неговите духовни измерения и
постижения.